В живота има толкова малко съкровени неща, че когато изгубиш едно от тях сякаш оставаш половин човек… Станали сме цинични прасета, които мислят само и единствено за глупавите пари и за авантата. Вече е по-нормално да сключиш брак по интереси и да си намериш любовник, отколкото да се омъжиш за човека, когото наистина обичаш. Лъжата, лицемерието, двуличието, това вече са нашите основи. Оттам тръгваш и все пак се надяваш, поне малко, че има някаква свястна част в човека срещу теб. Любезността е толкова забравена, че като ти отворят вратата мислиш, че те свалят и че искат нещо повече от „благодаря”. Гадове! Това сме ние – тъпи гадове, който загубиха най-важното, човечността!

Да се върнем на съкровените неща. Какво имаме в този живот? Семейство? Приятели? Любов? Някои ги имат, други не. Да започнем със семейството. Раждаш се, имаш баща, майка, може би сестри, братя. Обичаш ги, те теб, уж… Не знам. И така докато един ден бащата ти не излъже, че е смъртоносно болен, за да не ти плаща огромната издръжка от 160 лв. Имаш приятели? Намираш си близки хора, имаш им доверие, даваш им всичко, правиш всичко и така докато някакви хора, които познаваш от вчера ти покажат повече приятелство и милост от тези, който уж са ти най-близки и не осъзнаеш, че всъщност и ти можеш да бъдеш обгрижван и обичан… Любов? Срещаш някого, влюбваш се, обичате се лудо, правите планове, градите бъдеще и накрая той просто ти бие шута…

И така от три съкровени неща, ти остават някакви половинчати остатъци, удряш стената, сядаш на земята и се чудиш… как…. Как се стигна до там?

Забавното е че това не е плод на въображение, това си е живата истина. По-реален случай от този няма…

Седиш си и се чудиш и не ти идва нищо на ум, защото за бога, какъв би могъл да бъде отговора? Това не са най-тежките проблеми, не са и най-сложните, нито най-драматичните, но когато живееш в един свят, който мислиш, че познаваш с хора, които мислиш, че обичаш и той се разпадне изведнъж ти няма как да станеш, да се изтърсиш и да кажеш „еми… к`во да прайш” Не е толкова лесно. Казват, че света не се върти около теб, но не е вярно. Ти си центърът на своя свят! Всичко което се случва, се случва на теб, не на съседа, на съседа му се случват негови, съседки неща, на теб ти се случват твоите и от тях по-гадни няма!

Така си седях и аз… Искаше ми се да отида при съседа и да взема неговите проблеми, но не беше възможно. Цялата тази история с бащата на годината наистина ме ядоса и ме накара да се замисля затова, колко наистина ни владеят парите. За 160 лв. си готов да загърбиш децата си, да ги прекараш през ада, лъжейки ги по най-ужасния начин. Готов си да стигнеш дъното и да дълбаеш все по-надолу, за 160 лв. Не го съжалявайте, не е останал на тях. Това не е историята на бедния човечец, който няма пари за хляб. Не е само той. Всички сме такива. Някои все още имат граници, но други са готови на всичко за тъпите хартийки, които ни притежават по най-нелепия начин. Най-важна е авантата, щом е безплатно давай, имам си, но искам още. Това сме ние. Материалисти, готови да убият за 2 лв., не че нямаме, просто винаги може повече…

Няма любов, няма приятелства, има само интереси. Останали са 5 свестни човека на този свят и те постоянно страдат, защото лешоядите само чакат поредната жертва. Гледаш ги – тъжни, опърпани, но готови да помогнат с усмивка на лице, най-чистата усмивка! Като ги видиш и първата ти мисъл е „това е толкова фалшиво”… Що?? Защото сме гадове, защото вече дори не можем да разпознаем доброто. И какво правим, когато наистина се уверим, че човека срещу нас е добър? Как какво, цедим го, докато не го направим също толкова циничен и гаден, каквито сме и ние…

Сигурна съм, че който и да го чете ще си каже „Аз не съм такъв”. Може и да не си… Коя съм аз да съдя, въпросът е обаче, че реалността наистина е такава, не си го измислям и ако ти и следващия и всеки друг, всички вие твърдите, че не сте такива, как тогава светът стана толкова гаден? Може би сам… Самичък се развали. Разбира се, защо не. Много ясно, че ще обвиним другите, ами да, те са виновни. Кои са те, няма значение, виновни са. Ние, ние сме готини, ние сме лица, ние не правим гадни неща, докато не ни потрябва някоя услуга и не се обадим на поредната добра душа, която цедим в момента.

Ама карай, няма значение, моите велики мисли със сигурност няма да оправят нещата. И аз, като всеки съвременен човек, говоря как всичко е гадно, но няма да тръгна да го променям. Не, аз просто ще се оплача, ще се разплача и ще продължа живота, който ми е останал с малката надежда, че все някога ще видим бял ден!