В "Патология на човешката любов", беше направен кратък критичен анализ на това което човек описва като "любов". Текстът тук е насочен по-скоро към мъжете, и е по-практично ориентиран. Защо към мъжете... защото те го наблюдават (не че задължително го виждат...), за разлика от жените които субективно го изживяват и съответно го оцветяват през призмата на личният си егоцентризъм и емоции. Също така, мъжете (поне тези които имат капацитета да го виждат) са едни от големите потърпевши, и от тях зависи нещо да се промени. Цялата теоретична основа която беше положена, е да се създаде реална представа какво може да се постигне като човек, а не да се фантазират невъзможни неща.
Първо, нека започнем от това какви са съзнателните нужди на една жена от мъж. Биологично, това е бременността и времето след нея, което е изключително деликатен период през който до голяма степен жената е уязвима и трудно може да се грижи сама за себе си и детето. Както знаем в миналото, не малко жени и деца са умирали при раждане (особено и при по-високата раждаемост тогава). Така че не е учудващо, че главните мотиви при избор на мъж, като цяло са били неговите физически ресурси, неговото здраве и способност да работи и да се бори за тях сред другите. В съвременното "холивудско" "романтизирано" общество, на това му викат брак по-сметка. Рационално погледнато, това обаче е същността на брака през 99.9% от познатата ни история. Главната цел на интеракцията между половете е секс, с цел продължаване на рода, а това изисква усилия и ресурси. Когато един мъж не може да ги предостави, неговата роля в този процес се изчерпва и жената трябва да намери друг който да го замести. Това е познато като хипергамия, и каквото и да си говорим, всяка жена и е подвластна в някаква степен, тъй като е инстинкт, причинен от биологичната и роля на майка. Най-просто казано, това е стремежът на всяка жена да намери мъж с по-висок социален статус от нейният. В патологична форма, това може да е едно сляпо/непрестанно преследване на този "статус" чрез различни мъже. Но в по-обикновената си форма, е нещо познато доста в практиката. Оценка на мъжа по работата му (колко е стабилна, колко пари прави), колата му (какво може да си позволи), дрехите му, поведението му (увереност, добро настроение, здраве). Но също и когато мъжът губи работата си примерно, и не може да осигурява семейството си, депресира се, пропада, и жена му го напуска. Обективно погледнато - това е очаквано. Той е представил определен "статус", който вече не може да поддържа. Естествено, такова поведение може да се очаква от "брак по сметка". Но тъй като такива са биологичните роли на мъжа и жената, всеки брак е поне донякъде си е "брак по сметка". Жените рядко се чувстват привлечени от безработни и незабелязващи се мърльовци, нали... В тази си базова конфигурация на междуполовите взаимоотношения, трудно можем да търсим "любов", или пък "морал". Мъже, представящи определена поза и статус пред жените, не могат да очакват, че без тях, ще продължават да бъдат атрактивни (или дори срещайки конкуренция в лицето на друг мъж който показва подобни качества). Това е добре позната биология и естествено има добре познат аналог и при жените (когато изцяло разчитат на външният си вид да привлекат мъже - нима тези мъже ще останат с тях когато се появи по-добра алтернатива?). Така че, "бракът по сметка", независимо какъв е той, е просто договор, действащ докато и двете страни желаят определена транзакция.
Следващото в което можем да я търсим тая "любов" е в емоционалната сфера. Казва ни се (употребявам тази дума, защото не ни се показва), че жените много ценели емоционалната подкрепа, споделянето, разбирането, нежност, обич. Това което обаче често виждаме е, че жените се "влюбват" в мъже които често даже не са физически способни на такива неща. И затова си има причини. Първо, биологично, доминиращият мъж, чийто гени и статус жените търсят, има диаметрално противоположни качества и роля. Той трябва да е здравословно агресивен, егоистичен, нарцистичен, с лек характер, екстровертен, динамичен. Емоционалният човек, напротив, е интровертен, меланхоличен, по-пасивен, по-слаб (поне външно). Т.е. виждаме, че всъщност това са по-женски качества, отколкото мъжки (поне като социални роли). Второ, тази липса, тази емоционална нужда, е на съзнателно ниво. Всяко нещо на съзнателно ниво може да се контролира, при което неговото изживяване няма да остане затворено в подсъзнанието и да набере сила. Затова и няма случай на лудо влюбена жена, защото мъжът бил добър, обичлив, честен, можела свободно да говори с него... Подсъзнанието не се включва от тези неща. Жената осъзнава тези липси, затова и говори за тях. Но реалността е, че като по-"женски" качества, обикновено тя е ок тези нужди да ги пренасочи към "приятелката" (дори и във формата на мъж възприеман за такава). Някои жени, даже не ги асоциират изобщо на съзнателно ниво с идеята за мъжественост. Това е лесно за наблюдение в съвременната жена и познатата "приятелска зона". Т.е. доводът - "тя ме обича защото имаме дълбока емоционална връзка", е напълно фалшив. Жените не само много рядко се чувстват привлечени от мъже с такива качества, те и по-скоро трудно живеят с тях и страдат от синдрома "съквартиранти". Емоцията която е предизвикана от това че някой ти съчувства, отнася се добре с теб и т.н., е много по-мека, от тази породена на ниво подсъзнание, и "романтична" любов. Има огромна разлика между съзнателните емоционални нужди (от разбиране, подкрепа и т.н.) и подсъзнателните емоционални нужди (като метафизичната липса на мъжкото начало под формата на идеализацията към идола). И да е неприятен този факт, добротата никога не е била човешки идол, много други неща обаче са били. Никой жест, никой споделен опит, никоя нежна целувка, няма да стигнат енергийният заряд на онази първичната животинска страст по която, особено един млад човек, изпитва влечение. Която и често той описва като "истинската любов". Никой мъж не трябва да се заблуждава, че правейки онези всички неща, които една жена на съзнателно ниво си мисли, че търси и цени, е защитен от това тя да изгуби интерес към него в крайна сметка. Добре познат е и фактът, и че когато една жена получи цялото внимание което иска от един мъж, нейните емоции често се изпаряват ("и сега какво?"). До голяма степен, нея я привлича по-скоро идеята тя да получи "нещо", отколкото самото "нещо". В някаква степен, получаването на "нещото", унищожава "идолът", чийто роля е била само да разпалва дадена страст, не да и откликва. Затова и жената предпочита играта, флирта, страстта, драмата, пред горепосочените форми на любов които рецитира на съзнателно ниво.
Та, стигнахме и до "романтичната" любов. Миналият път стана доста дума за нея, както и най-характерното и качество - тя е изключително временна. При някои жени се мери в дни, при други в месеци, трети - няколко години. Но винаги се "изразходва", защото е потенциал предизвикан от дисбаланс (къде по-естествен поради самата ни природа, къде не, поради психични проблеми). Когато е под влиянието на този потенциал, една жена може да направи всичко за даден мъж/идол (както има доста безумни истории - дори да проституира). Това всъщност е доста изучена тема, тъй като много мъже вече са на "свободният пазар", и изучават материята. Демек, как да завъртят главата на някоя жена и да включат подсъзнателният идол. Но когато този "тотем" изчезне обаче, може да се стигне до противоположен ефект - всичко в него вече да я дразни. Затова и тази "любов" хем и викаме "нещо повече", хем казваме, "че не си струва да развалят приятелство за нея". Този дори лингвистичен конфликт е породен от големите страсти и очаквания, а в същото време, сякаш напълно очаквания резултат на разочарование (поне към конкретният обект, поради невъзможност за разпознаване на самата вечна човешка природа). Неслучайно и целият процес е доказан, че работи подобно на наркотичните вещества - еуфория следвана от депресия. Хората които се чувстват безсилни да се справят с него, само мога да дам съвет - това е най-"лошата" любов заради която да се зажените и правите деца. Ако си мислите за нея като "истинската", помислете за тия които си татуират примерно имена на любимите по себе си, а после се чудят как да ги заличават... Една дамга върху кожата е нищо, в сравнение с едно дете или делене на имущество заради което може да останете на улицата... Освен това, се замислете за сравнително голямото количество хора в днешно време (и от двата пола), за които тази "любов" не е "магия", а я разбират и знаят как да я използват за да получат това което искат. Не ги наричайте "лошите", защото те просто правят това което искате, за да получат това което те искат... За самите тях е пределно ясно, че това е игра, и те се опитват да са по-добрите играчи в нея. Това са избрали, това правят. В крайна сметка, дори в поведението им не можем да търсим морал, то е рационална житейска стратегия.
Накрая идва и мястото на това което бях нарекъл "рицарска" любов, или грижата на по-силният към по-слабият. Понякога тя се развива и от жени към.. да ги наречем изпаднали от обществото мъже, но като цяло това е любовта на майката към детето и мъжа към семейството. Както стана дума, в повечето случаи, тя е едностранна. Това че мъж иска да се грижи за жена, и изпитва чувства, съвсем не значи, че тя изпитва нещо подобно, защото нейната позиция е съвсем различна - на обгрижваната. Тя се развива до голяма степен естествено чрез принципа за незаменимост на самката (на прост език - мъжът "охажават" жената, защото тя носи вагината), както и нейната физическа слабост. За мъжът, тази любов е доста по-трудна отколкото тази на майката към детето обаче, защото биологичната връзка е вечна, но бракът не е. Човекът към когото са насочени грижите винаги има възможността да действа като егоцентрик и да злоупотреби с тях. Както едно дете може да се чувства пренебрегнато и неразбрано въпреки всички грижи които родителите полагат, така може да се чувства и една жена (особено ако е забравила да порасне, което често се случва). Както и едно дете, грижата за една жена, може да я разглези, и тя да се фокусира върху реални или имагинерни проблеми в собственото си съзнание. Те от своя страна програмират емоционалното и състояние с даден човек и тази грижа да се приеме като нещо всъщност отрицателно и нетърпимо. Обратно, грижата която някой изпитва, го програмира да изпитва и чувства на обич и привързаност. Някой може да оспори, и че жената също се грижи за мъжа под формата на домакинството. Но както знаем, това е тръгнало до голяма степен и като нейна работа. Мъжът е работил навън, жената вътре. В днешно време нещата не стоят вече така, и на домакинските задължения се гледа все повече като на точно това - задължения, които трябва да се разпределят по равно. Не твърдя, че това не е форма на женска грижа (и като такава често едностранна и недооценена), въпросът е дали тя го прави по свое желание, или го възприема като задължение. Няма как да се оспори, че за съвременната работеща жена, това естествено става все повече задължение. Мъжът трябва да си дава сметка за тази ситуация, защото любовта е грижа. И двата пола имат склонността да забравят този факт, и да се отдават на едностранни взаимоотношения, или в позицията на даващ, или на вземащ (което се получава за съжаление естествено както стана дума миналият път). Грижата рядко може да 50-50, но ако дори липсва стремеж към взаимност, наистина, какво очаквате... Навремето според мен са решили в някаква форма проблемът, чрез изграждането на определени стереотипни роли. Може би не решение което ни се иска, но поне решение. В момента няма такова и поне мъжете трябва да си дават сметка за това. Времето когато от един мъж се е очаквало просто да се грижи за семейството си и да го ръководи разумно, е отминало. Мъжът до голяма степен е изместен от държавата, която казва, че жената може да напусне мъжа си когато реши и да го накара и да си плати затова (защото както в началото стана дума - нещата главно опират до ресурси). Положението, в което държавата има властта да пренасочи ресурси към жената (от определен мъж, пък и от обществото като цяло) е... да кажем доста интересно и фундаментално, а за него се говори много малко...
Така че да се върнем на заглавието - жената никога няма да те обича, освен една единствена - майка ти. Жената може да те уважава, да разчита на теб, да ти се доверява, да те превърне в "идол" за кратко. Едно е сигурно - тя никога няма да те обича. И това трябва да е ясно не само на мъжете, но и на самите жени, с техните нереални очаквания, които по-често ги вкарват в капани. Библията (която смятам за интересен сборник житейски притчи) е ясно казано, че мъжът трябва да обича жената си. От нея, не се очаква подобно нещо обаче. Тя трябва да го уважава и да го приеме за глава на семейството. Има редица житейски истини (не мога да ги нарека "мъдрости" обаче) като цяло в тези "нравствени завети" от миналото, които обобщават голяма част от човешкият опит ако не друго. За мен е изумително, дори без да спадам към някоя религия, как "модерният" човек зачерта с лека ръка няколко хиляди години човешка история (и то развила се независимо в различни точки на планетата) и реши че може изведнъж да стане такъв какъвто сам си реши. Това естествено не е проява разумно същество, а на такова чийто животинска природа е била потискана твърде дълго, и трябва да избие накрая в другия полюс. Казвам полюс, защото естествено, няма как да се съглася и с нейното подтискане през изминалите хилядолетия, сляпото следване на морал който не се осъзнава, а напротив - често се използва за злоупотреби. Но за да нарушаваш правилата, първо трябва да ги познаваш и разбираш... От моя гледна точка обаче, "модерният" човек е по-скоро като изпуснато от въжето животно. Като с това не го съдя, защото, кой съм аз да разбирам пътищата на еволюцията. Но в целият процес, той е този който ще си понесе последствията. Виждаме го по разтрогнатите семейства, разводите, децата с един родител (или дори и без такъв), по токсичната среда на живот, по културната и интелектуална деградация. Огромна част от проблемите тръгват точно от семейството, т.е. липсата на такова (което е уж общопризнат факт). Все повече се разчита на държавният апарат да оправи мазалото, който обаче в своята завършена и финална форма, се нарича Тоталитаризъм (но хората така и не го научиха). Все повече се разчита и на техническият прогрес, който реално не може да промени човешката природа, а само да се ползва като инструмент на вече съществуващата. Напротив, точно този технически прогрес и улесненият начин на живот позволиха на хората да си създадат много илюзии за себе си, но сметката трябва и бива платена. Ако не от тези които правят глупостите, то от децата им... Повечето разумни мъже осъзнават необходимостта на жената да израсне, да получи повече привилегии, но и повече отговорности. За съжаление този процес е далеч от съзнателен и рационален, той по-скоро беше просто отпушен (и до голяма степен използван от определени среди). Мазалото още не е свършило, защото не се е извратил и той до край, така че изобщо да започне да се говори за него (извън много тесни среди). Докато тече, мъжете които носят глава на раменете, трябва да се отнасят много сериозно към него, и да се отърсят от илюзиите за женската природа. Обикновено примерът за нея получаваме от майката, но тя е и до голяма степен най-нереалният образ за очакване от отсрещната страна, поне в днешно време. Това което по-скоро трябва да се очаква е един често разглезен тийн, подкрепен от държавният апарат (който си има своите собствени мотиви да го прави). Затова и не мога да укоря т.н. "пикъп артисти", тъй като е ясно че мъжът от онова време, е вече унищожен, и само по-лошо за мъжете които не го осъзнават. От там насетне, е въпрос на избор...
Между другото, като стана дума как подсъзнанието има многократно по-големи сили от съзнанието, в това има и намесен друг, по-окултен фактор. Съществуват много вярвания за "демони" и "ангели", богове на това или онова (като в древна Елада и Египет примерно). Окултно погледнато, определено съществуват разни "енергии" с които човек си взаимодейства, най-вече чрез човешките емоции. Силните емоции са нещо за което много духовни практики предупреждават, а и ние можем да го усетим. Емоцията може да прерасне и да се усили едва ли не "извън нас". Т.е. един вид тези енергийни същности се намесват и стават проводници на определен тип енергии. Това са окултни неща, които до голяма степен не разбираме, но все пак, за хора които са го усетили и са се чудили. Тези същества не само прокарват определен тип енергия, но и се хранят с нея, и го правят чрез хората (най-вероятно и енергията за това идва от тези хора). Още една причина, защо духовният човек естествено страни от по-силните емоции, учи се да цени по-деликатните моменти и търси вътрешен мир. Такава е и духовната любов, другата е земната любов. Колкото и да му се иска, практиката показва, че човек не може да има и двете...
© Interim Todos los derechos reservados