Думите са ни дадени, за да се разбираме. Но не само. И оказва се, най-малко за това. Човекът, този екземпляр от фауната, ги използва по-често за друго. И другото се нарича война, воюване, битка - както щете, но смисълът и действията са твърде сходни. Обединени от едно - да смачкаш, да стъпчеш, да унищожиш и, разбира се, да блеснеш. Докато и ти на свой ред попаднеш сред другите.
Наричаме се хомо сапиенс, но този хомо по-често реагира просто като хомо без сапиенс. И с перспектива, дълга колкото неговия нос. В най-добрия случай - колкото неговия търбух, а той става все по-голям, защото апетитът, нали знаете, идва с яденето. И опираме до най-първичните жизнени функции, които биологията ни е вменила. И правим всичко заради тях, колкото и да се пудрим, обличаме с модни парцалки, караме супер скъпи коли и живеем в изключителен разкош. Но всъщност, лоясваме, разбиваме нервната си система с денонощните тревоги кой ще ни извози да ни гепи докопаното и накрая... или в 2/2 или на пепел, без едното ...