Думите са ни дадени, за да се разбираме. Но не само. И оказва се, най-малко за това. Човекът, този екземпляр от фауната, ги използва по-често за друго. И другото се нарича война, воюване, битка - както щете, но смисълът и действията са твърде сходни. Обединени от едно - да смачкаш, да стъпчеш, да унищожиш и, разбира се, да блеснеш. Докато и ти на свой ред попаднеш сред другите.
  Наричаме се хомо сапиенс, но този хомо по-често реагира просто като хомо без сапиенс. И с перспектива, дълга колкото неговия нос. В най-добрия случай - колкото неговия търбух, а той става все по-голям, защото апетитът, нали знаете, идва с яденето. И опираме до най-първичните жизнени функции, които биологията ни е вменила. И правим всичко заради тях, колкото и да се пудрим, обличаме с модни парцалки, караме супер скъпи коли и живеем в изключителен разкош. Но всъщност, лоясваме, разбиваме нервната си система с денонощните тревоги кой ще ни извози да ни гепи докопаното и накрая... или в 2/2 или на пепел, без едното или другото да има значение. Като преди това сме минавали през същото, макар и живи, много пъти - и от тревогите да не ни минат, и от нечии думи. 
 Да, думите - днес би трябвало да им се радваме. На нашите си думи, създадени от нашата азбука. И да ги използваме за наше добро. Или поне за да превържем с тях раната, която някой е нанесъл. Но, нали сме си такива, кръвта предизвиква у нас повече агресия. И като бикове същи нападаме точно там, където е раната. Със словесното оръжие. Или в най-добрия случай някой произнася протоколни слова, ние протоколно ръкопляскаме и... протоколно се оттегляме в подготовка на новата битка. С гордата мисъл за това какви воини сме. И докато разчесваме егото си, често бъркаме достойната битка с боричкането за неговото суетно излъскване. 
  Прощавайте, че звуча минорно в днешния ден, който иначе много обичам и ценя. И най-малко бих искала да девалвирам. Просто писмените знаци и думите вършат и други неща, освен хубавите. И то по-често. Не че те имат вина, милите. Никой пистолет не стреля сам, нали?