I’m Tired Of Needing You…

   Уморих се да чакам да се промениш... Уморих се да искам капчица любов... Уморих се да живея с мисълта, че отново ще ми подариш онова щастие... Уморих се да те искам... Уморих се да се нуждая от теб, от усмивката ти, от устните, които някога целуваха с такава нежност... Уморих се от болката, разкъсваща сърцето ми...

  Уморих се да те искам... И знаеш ли... Сега е останала само някаква празнота... Няма чувства... Не искам някой да ме обича... Не искам никой да споделя изгрева с мен... Това е лично, мое изживяване, в което никой няма право да се вмъква... Вече и ти нямаш правото... Чу ли?... Ти захвърли всичко, което ти предложих, а повярвай, то беше всичко, което имах. Като някаква ненужна вещ. Ти захвърли чувствавата ми, сякаш бяха някакъв боклук... И сега нямаш право на нищо...

  Уморих се от мъката, която ме разкъсваше... Но вече и нея я няма... Останаха само спомените, които все още понякога се вмъкват в главата ми... И какво от това... Те вече не предизвикват никакви чувства... Всичко в мен е празно... Виждаш ли?... Това стори с мен. Сега съм едно безчувствено същество... А знаеш ли какво означава това? В момента аз не живея, а съществувам. Ти ми причини всичко това... Това ли искаше? Това ли заслужих? Това ли е за теб смисъла на живота? Да подаряваш кратки мигове лъжовно щастие и след това болка...

  Забавляваш ли се от това? А знаеш ли, че някой ден всичко това ще се стовари и на твоята глава... И ти ще усетиш тези тъмни и тежки мисли да се прокрадват в ума ти... Тогава ще разбереш какво причини на мен... Но тогава аз ще бъда щастлива... Ще съм подарила цялото си същество на някой, който заслужава, а ти ще си сам и ще съжаляваш... Ще се молиш за капчица обич, за топла усмивка, за нежен поглед... Ще имаш нужда от прегръдката ми... И всичко още ти се струва някак далечно и чуждо. Ще очакваш да поема ръката ти, както аз очаквах да го сториш, но в мрака ще улавяш само потискщото чувство на самота... Тежко е, нали?

  И този път очакваше да ми се обадиш и аз да бъда готова за теб. Учуден си, не стана така... Тази смешна сцена от постановката ти все някога трябваше да има край... Защо ти реши, че ще продължава вечно? Отново очакваше да споделя с теб  тежкия момент. А сега замисляш ли се какво си причинявал на мен? Не, недей... Няма нужда... Аз съм силна... Преживях всичко... Мъката, болката, ужасяващата самота. А ти? Как ще се справиш с тях? Този път не искам и да знам... Сега аз ще стоя безучастна и безразлична... Боли, нали?...

   Преживях всичко... и ще продължа напред... Знаеш ли? Дори не искам да знам какво се случва с теб... Дали си щастлив, или не... Не ми пука, защото аз се уморих да се нуждая от теб...

   Животът продължава да върти тежките си колела, но за всеки те са в различна посока... Големият житейски театър ми даде много ценни уроци... Разбрах, че постановката винаги е една за всички, просто сцените са различни... И за всеки завесата пада в даден момент... Просто трябва да намериш сили да играеш отново... Е, аз започнах играта си отново, а твоето представление е към края си.