Урокът, който ще запомня

Есе

 В живота ни се случват различни промени. Различни чувства ни завладяват. Стресът също е налице. Най-важно за нашето оцеляване безспорно е да си вземем поука. Животът е дълго пътешествие, в което  можем да загубим пътя завинаги. Империя се гради с векове и може да се срине за секунди. Само ако запомним уроците, които са ни дадени през живота ни, ще се развиваме. Можем ли да помним всичко? Можем ли да си извадим правилната поука? Способни ли сме да разграничим полезните от лошите съвети, които животът ни предоставя? Всичко около нас е информация. Виждаме ли я? Знаем ли как да я ползваме? Аз мисля, че ако животът не ни поднася изненади, ще е прекалено лесно, а прекалено лесно на никой не му е интересно. Как бихме могли да разграничим доброто, ако го няма лошото? Още от раждането си човек започва да се учи. Научаваме се да говорим, да вървим, понякога дори възрастен човек още не е самостоятелен, все още има какво да научи. Приключението ни от момента на раждане до смъртта ни, не е нещо, за което сме подготвени. Падайки и ставайки, продължаваме напред. Мисля, че за да просперираме и за да бъдем по-добри, трябва сериозно да се замислим над делата си. Резултатът утре е породен от днес, а днес е плодът на вчерашния ден. Това, което винаги ще помня е не дните, в които царува безгрижие, а дните на малките проблеми. Точно тези малки проблеми разграничават деня от перфектността, към която се стремим. Ще ги помня, не защото така желая, а защото именно те ми показват правилния път. Те са тези уроци, които няма да забравя, те са горчивият вкус, предхождащ сладостта. Как ще живеем без тях? В безгрижие? Не, в хаос като пътник, който не знае накъде се е запътил и откъде идва. Какво ще бъдем без своето начало, нима бихме съществували? Вървим по неутъпкан път, водени през тъмен тунел, копнеещи блещукащата светлинка в неговия край. Но дали тази светлина е избавлението, или ще се опарим? Животът е учебник от уроци, но не можем да го назубрим. Понякога се чувстваме наистина живи, но това са моментите, когато сме най-близо до провала и успяваме да се измъкнем непокътнати от ноктите на съдбата. Трудно е, всеки допуска грешки, но трябва да извлечем полезното от тях. Нараняваме без дори да се замислим, че не бива да правим това, което не искаме да се прави на нас. Често думите предхождат мисълта. Мисълта е най-голямото ни предимство пред останалия жив свят. Защо притежаваме способността да мислим, ако не я използваме? Нужно ли е да се самоунищожим, за да разберем как да постъпим правилно? Това, което трябва да запомня е - да се уча от вчера, за да мога утре да бъда по-добър от днес.  Въпросът, над който трябва всички да се замислим е: „До какво води моето действие или бездействие?” Отказвам да повярвам, че пътят на безгрижността е най-подходящ. Отговорността е нещо, което не всеки може да поеме, но трябва да опита. Учим ли се от грешките си? Поставяме ли правилно запетаи? Мислим ли преди да говорим? Уважаваме ли другите и техния труд? Трескаво мисля дори сега. Аз ли съм отговорен за действията на другите? И отговорът е „Да”, макар и косвено. Замислете се какво може да бъде сега, ако тогава, когато трябва, сме реагирали навреме. Учим се от миналото си. Научаваме много от собствените си дела, секунда след като извършваме всяко. Ти, който четеш това, усещаш ли последствията от своите мисли, чувства? Последствията от прибързаността, неяснотата. Дори безполезното носи знания. Когато правим нещо грешно, а го смятаме за правилно, това не е ли урок? Не пишем ли сами съдбата си върху черна дъска с бял тебешир? От нас зависи дали тя ще стане по-бяла или по-черна. Последствията са нашият урок. Драскаме върху платното на нашия живот. Какво ни дава гаранция, че драсканиците ще са шедьовър за някого? Именно това представлява нашият живот. Изпъстрен от радост, отчуждение, близост, злост. Картина на нашето бъдеще. Как я предпочитаме - сива и гротескна или обагрена и обнадеждаваща? Житейските уроци са толкова много и толкова полезни. Жалко, че не помним вечно. Забравяме това, което най-много ни е нужно. Забравяме, че и другите са хора, че те не са по-нисши от нас. Чувството за хумор ни прави забавни. Душевната красота ни прави ценни. Свободата на действия ни прави отговорни. Защо забравяме всичко това и сме такива, каквито не трябва? Какво ни прави по-силни от чистотата на нашите души? Кой урок е по-важен, урокът по морал или урокът по математика? И двата са важни, не съществува нещо, което не е от значение. Всеки поотделно прави своя избор. Правотата е една и съща, различна е гледната точка. Учим се да обичаме, да забравяме несподелената любов. Учим се да живеем в този труден свят, да вървим напред без да излизаме от правия път. Има ли урок, който да ни научи на това да бъдем пълноценни? Ако има, кой би си позволил лукса да го забрави? Знаем началото си, но не и своя край. Да направим пътя си до него по-приятен. Просто да бъдем себе си. Ако утре е вече късно? Нима ще оставим бъдещето си на произвола на съдбата? Това не ни ли прави безотговорни? Живеем, съществуваме и не всичко е веселие, поемаме отговорности, печелим и губим доверие. Надявам се думите ми да се възприемат правилно. Не предавам лекция за това как се живее. Представям нещата както аз ги виждам. Те никак не са прости и розови. Какво ще ни коства секунда замисляне преди всяка дума, преди всеки жест и реакция? Губим ли, когато сме внимателни? Нима времето е толкова ценно, че не си струва да отделим от него за равносметка? Днес и утре можем да променим съдбите си. Просто трябва сериозно да се погледнем. Обективно да начертаем образа си и да си кажем честно в очи кой стои пред нас в това огледало. Светът е имал и по-лоши дни от вчера, от нас зависи дали ще има по-светли утре. Заветът на родителите ни, който трябва да спазим. Урок, на който ако обърнем внимание, ще бъдем пълноценни. Може би предназначението ни на земята не е да знаем къде отиваме, нито откъде идваме. Може би не е в гените ни да се подобряваме. Раждаме се, живеем, умираме. Какво ще оставим след нас? Хаос? Наша е ръката, пишеща сценария за утрешния ден. Трябва да внимаваме да не сгрешим, грешката не се трие с гума, не се заличава с нищо. Грешките са за цял живот.