И вървях в тъмното, и се спъвах, и падах, и ставах, и продължавах. Вървях, защото се налагаше да продължавам. Спъвах се, защото трябваше да се науча да падам. Падах и не исках да ставам. Ставах и продължавах само напред, без да погледна зад гърба си, без да отдам чест. Продължавах, защото имах нужда да знам. Исках да знам колкото е възможно повече, за всяко едно нещо.             Взимах от всеки по малко, дори от някой взимах техния грях. И грешна бях и страдах, когато нямаше болка в сърцето ми, сама я причинявах, когато нямаше омраза сама се наранявах. Беше ми все едно, всьо равно. Нищо нямаше смисъл, нищо не беше мое лично преживяване. Това беше брутално перчене пред всички останали.

            Доказвах себе си, защото избивах комплекси. Комплекси докарани ми от друг човек, комплекси, които така и не си заслужих, защото бях много по-добра от това, което ми възлагаше. Състезавах се и унижавах противника. Всеки изминал ден ставаше все по-труден, а противниците по-силни. Бяха ми нанасяни безброй удари, но аз съумявах да се изправя след всеки следващ. Щеше да бъде добре, ако се бях научила да не си отмъщавам. Да не отмъщавам на себе си, че съм толкова отмъстителна. Отмъщавах, за собствените си грешки, отмъщавах на всички, заради един определен човек. Отмъщавах, докато съдбата не ми отмъсти и паднах.

            Полетях към дъното на пропастта и не усещах нищо, освен вятъра в косите си, който устремно свистеше в ушите ми. Тъмнината стана мой приятел, а спокойствието и равнодушието някак ме научиха да не отделям внимание и да не паля фитила на търпението си. Тогава разбрах, че съдбата е предопределена и ако едно нещо е писано ще стане, колкото и да бягаш от него.

            И ето те пред мен, най-топлата прегръдка на света. Ръце парещи като въглени и очи, които просто могат да ме подлудят. Най-звучния смях и най-прекрасния чист ум. Най-меките устни и най нежното личице. Мънички ушички и мъничко носле. Мисли летящи по теб, по-нежни от най-нежния плат на света. Думи загубили смисъл, защото смисъла се крие в твоето име.

            Ти превърна всяко едно зло излизащо от сърцето ми, в многоцветна феерия на своята любов. А любов ли е, когато те докосна всичко в мене да трепери? А любов ли е, когато близо до лицето ми се сгушиш? А любов ли е, щом още на втория ден исках да ти кажа, че те обичам?

            Може би е любов, защото сред стената от лъжи, която изграждах в хорските очи ти прокара пътека. Не искаш измисления образ, който увлича хората. Презираш го дори малко, защото искаш истинското аз. Имаш истинското. Имаш ме както с радостите ми, така и с тъгата. Имаш ме с всеки един мой недостатък, с всяка една моя доброта. Имаш ме както и когато поискаш.

            Съзнаваш ли само, каква стихия е вътре в мен? Ако знаеше, нямаше да се шегуваш за малките неща. Не знаеш колко безумно те обичам, колко безумно луда съм и как цялата земя ще прекося, за да те намеря някой ден. И в шепи ще събирам сълзите ти, за да ги пусна някой ден на свобода, далеч от теб. И усмивки, на лента ще запечатвам, за да прогоня някой ден облаците на отмъстителното си съзнание.

            Просто те обичам... иска ми се да стига... усмихни ми се!