Утопия

Какво трябва да направиш, когато си безсилен? Крещи ти се, а не можеш да крещиш. Смее ти се, а не можеш да се засмееш. Плаче ти се, а не можеш да пророниш нито една сълза. Задушаваш се в собствения ти свят, този свят, който беше единственото ти спасение. Твоята малка и прекрасна утопия вече я няма. „Животът е прекрасен”, който да го е казал за първи път, най- вероятно го е направил за утешение на някого. Няма човек, който да каже това, когато е щастлив, защото знае, че всичко е преходно, ако го каже, ще е моментно и дори сам няма да си повярва. Какво трябва да направиш, когато дори сънищата ти не те спасяват? „Ако човек сам не си помогне, няма кой да му помогне” и това не е правилно, не че няма кой... а просто няма кой да пожелае да помогне, защото в днешно време всеки пази собствения си свят колкото и измъчен, изкривен и пречупен от безброй грешки и спънки за него, този свят е единственият, който има, затова се опитва да го закърпи всячески с тънките кòнчета на опитите за промяна. След като и кòнчетата се скъсат, какво трябва да се направи? Всичко покрай теб се разпада, а ти тичаш и се опитваш да задържиш тези малки споменчета, които ти показват, че не винаги е било така, но идва момент, когато забравяш и тях. Може би, ако опитаме да проведем разговор със себе си, сгушени с последните отломки на сринатите ни светове, когато не е останало нищо друго, освен чистата и искрена представа за самите нас и се погледнем в очите, тези изморени, питащи очи, и се извиним на себе си за грешките, които сме допуснали, и си простим за възможностите, които сме пропуснали поради липса на смелост и вяра в самите нас, може би тогава ще имаме, макар и малък шанс за изкупление. Може би тогава ще можем да опитаме да изградим нещо прекрасно от пустотата. Може би ще успеем да намерим отново онова спокойствие, може би нашата истина ще оживее тогава. Може би ще намерим спасението и щастието сред собствената си разруха.