Разговор със себе си

Когато море и небе притихнали в синя целувка очакват зората
и бликащи сълзи се любят дивно с вятъра,
знам, няма Рай, не го и търся...
Там има миг, когато си част от Нещо. 
Такова, истинско и оживяло в теб завинаги. 
Морето приема всичките ти тайни, всичко твое.
И всичко ти дава. Само в една капчица сила, която пробива камъка с постоянство.
Небето, да, небето те вдъхновява за прекрасни дела, човешки, като това да бъдеш добър.
Да искаш да летиш и в полета да намираш Любовта, която те изпълва с енергия, която не можеш да повикаш със слънцето и не можеш да изгониш с облак. Над нея властва само сърцето.  
Зората..., всяка зора е родилка на новото. То е винаги в теб, едно разпукващо желание. И прегърнеш ли го, можеш да обикнеш и да изстрадаш, да измечтаеш и да простиш какво ли не, и да чакаш...
Сълзите, онези, топлите са пътуването, мъдрото, в което опознаваш, целуваш, мразиш, тревожиш, разнежваш и страхуваш да бъдеш щастлив. Защото знаеш, че тогава нещо друго се готви да ти бъде отнето.
Господ взима от душата ти на части с всяко изпитание... с времето към момента, когато ще замлъкнеш. То няма да те убие, няма и да те направи по-силна. Ти си същата, търсеща правилната врата, която ще отворят правилните хора, с правилния ключ, който всъщност е в теб. 
Но пък вятърът е промяната, твоето спасение. 
Той ще те отвее в дома, където ще обитаваш с обичта от спомена и тишината, които те учат да си себе си с усмивка, или с тъга.
Студените сълзи ще отделиш и сложиш в рамка, както и хората, в които не се разпознаваш... А тези, които не можеш да не обичаш, остават там, където им е мястото - в сърцето.