В царството на слепите едноокият е цар

„Човек вижда толкова, колкото знае. „

Гьоте

Тази сутрин станах с мисълта, че нещо не е наред, че нещо ще се случи. Изпитвах това чувство на очакване, че нещо лошо предстои и че трябва да направя нещо. Но какво? Нима бях способна да предвидя бъдещето и да се спася, и предпазя от непознатото? Не знаех какво мога и как, затова изпих студеното си кафе набързо и прелистих днешния всекидневник. Не знам как точно е станало, но, изглежда, така съм се зачела в поредната статия за измама, че неусетно е изминал цял час. Усещах, че се задушавам, а страхът в мен се засилваше и започваше да дълбае все по-навътре и по-навътре. Не можех повече, трябваше  да изляза на чист въздух. Трябваше да открия защо се чувствах така.

      Облякох се набързо и най-после излязох. Вън слънцето грееше толкова силно и така ме заслепяваше, че сякаш току-що бях прогледнала. Не можех да различа нищо, защото всичко се сливаше и размазваше. Вървейки, без да знам къде отивам и как ще стигна там,чувах най-различни шумове. Чувах детски плач, чувах псувните на някой старец, чувах треперещия глас на жена, молеща за помощ. Какво се бе случило и защо чак сега успявах да чуя тези гласове? Изведнъж усетих нечие присъствие. Знаех, че някой стои пред мен, знаех, че този някой ме наблюдава. Можех дори да усетя дъха му.

     - Добре дошла в царството на слепите! - тайнствения глас прозвуча толкова страшно и някак си плашещо.

    - Кой сте Вие? - попитах с треперещ глас.

    -Този, от когото се страхуваш. Този, от когото бягаш. И най-вече този, който властва над вас. Аз съм единствения виждащ тук, защото имам едно око. Всички други са слепи. Те не виждат нито себе си, нито пътя си, нито мен. Те не могат да се събудят сутрин, защото слънчевата светлина никога не достига да тях. Тези бедни хора живеят живота си, благодарение на мен! Без моята помощ те не биха могли да направят и крачка напред. Аз съм техен водачи и спасител, а те ми дължат живота си, защото тъмнината до толкова е заслепила душите им, че те не биха могли да прогледнат никога.

     - Как можете да говорите така. Та това са живи човешки същества и никой, освен Господ, няма право да управлява и притежава живота им. Не можете да се възползвате по този подъл начин от тяхната недъгавост - наивно и гневно се провикнах аз.

В този миг сякаш перде падна пред погледа ми и малката светлинка, която беше останала, загасна. Почувствах се безпомощна и сега сякаш се нуждаех от тайнствения глас.

     - Къде си? Къде изчезна? Помогни ми, нищо не виждам!

     - Видя ли сега, казах ти, че всички се осланят на мен! И ти, както всички останали, имаш нужда от мен, защото вие човешките същества сте слаби.

     - А ти какво си тогава? Защо точно ти си избран да ни водиш?

     - Защото аз не се страхувах и сключих сделка с дявола. Така той спаси едното ми око, което ме направи господар в това малко царство. От този ден хората започнаха да изгубват разсъдъка си и зрението им изчезна. Някои може би виждаха, но се правеха на слепци. И така, аз получавам всичко днес. Имам пари, имоти и мога да правя всичко под носовете ви, и вие няма да разберете. А дори и да разберете, до толкова сте свикнали с пасивността и болката, че няма да може да се противопоставите. Страхувате се от тъмнината, от непознатото и предпочитате да ви правят на глупаци, пред това да рискувате. Животът ви не е живот, а съществуване. Защото вие не живеете, ако го правехте, щяхте поне да правите опити да се освободите. Вие сте толкова слаби и уязвими, а аз ставам все по-силен. Виждаш ли, и ти ме викаш, и ти се страхуваш от тъмното. Толкова сте жалки и смешни, че понякога ми дожалява за вас.

     - НЕ, мен не ме страх! Нямам нужда от теб, мога и сама да вървя напред. Ти не си човек! Ти си чудовище и един ден ще си получиш заслуженото. Моят път не е твоя и дори и да падна в някоя пропаст, то ще е, защото аз съм била виновна, а не някой друг ме е бутнал. Искам живота си! Искам да живея и да виждам алените облачета, които образува залязващото слънце зад хоризонта. Искам да плача и да усещам сълзите си! Искам да виждам, макар и неприятната действителност! Искам да те погледна в очите и да видя що за същество би могло да продаде душата си за пари и власт! Аз съм свободна и Виждам, макар без очи! Виждам!

Тогава, след пронизителен крясък, се засилих и скочих...

Ох! Какво стана, защо съм в кухнята ми? Защо съм паднала от стола, а кафето е изкипяло? Но това е чудо, аз виждам! Виждам всичко! Виждам опръсканата печка, съседа, отиващ до си изхвърли кошчето и слънцето не ме заслепява. Това е било само сън, докато съм чакала кафето!? Този сън ме накара да се замисля дали ние,  макар и с две очи, не сме слепите,  пък се правим на такива, оставайки еднооките да властват и да ни ограбват всеки ден по малко? Страх ли ни е от тъмното? Аз се спасих, защото осъзнах, разбрах и се опълчих срещу продалия душата си. А ти?Колко добре виждаш? Толкова, колкото искаш или толкова, колкото ти е позволено? Освободи се и ще прогледнеш...