Отиват си годините – тъжни и радостни, такива са каквито ги усещаме и изживяваме. То, времето са хората и събитията. Аршина с който мерим е онази категория за усещане, която сами си определяме и позволяваме да ни съпътства и напътства. Дали това е правилно или не, е трудно да се каже, но при всички случаи е част от този наш живот.
Очакваме да получим уважение, признание и дори съмишленици, но не винаги се случва така. Неочаквани са тези неща и не следват логиката ни, а по-скоро се случват въпреки нас самите.
В дни, като този, който сме определи като последен на една година – който може да е съвсем обикновен, празничен или дори различен, си е просто част от времето, което преживяваме.
Доста късно и трудно разбираме, или въобще не разбираме, колко безсмислени и съвсем не важни неща вършим, а колко други трябва да свършим и съвсем несъзнателно пропускаме - а то времето се върви само напред, независимо от нашето усещане. И като иде реч за аршина, то трябва добре да го осмислим и премислим, ...