На всекиму е късо времето (не е както беше "едно време").

На бебето е все по-късо времето от разплакването до контакт за допир, разбиране и нуждата от сухота, храна, усмивка, гушкане...

На конкретния младеж – как да се съчетае училище, приятели, любов, семейство, нуждата от достатъчно сън, мечти, храна...

На семейството – да се види след и покрай работата, проблеми, сметки, кредити...

На богатите – да си запазят статуса с изброените по-горе и още... (те си знаят).

На бедните – да оцелеят, за да продължат и утре да мечтаят... и да вървят по пътя си за сбъдване на бъдещото по-добро.

Но и... допълнително се вместват разните взамовръзки, като например:

Времето е емулсия, която размества личните пластове и най-често се възприема индивидуално като развитие чрез познати исторически и житейско преживяни факти.

И все пак, ако се събере достатъчен обем от лично-индивидуални заключения за времето, то наблюдението над случващото се СЕГА, може дори и да доведе до факти, които ще бъдат исторически в бъдещето.

Едно от съществените ми усещания от моя житейски опит е: „Времето е като дъвка.”
Други такива кратки заключения от това, което съм прочела са, че: „Спиралата може да бъде част от кълбото/сферата, но може да бъде и спирала, която е по пътя на много сфери/кълба. Имам си дори собствен цитат: „Крива съм си, но се придържам към кривата, когато спиралата е перфектна.”

Усещането за време размества пространството индивидуално и от толкова много индивидуални усещания за време, ВРЕМЕТО се скъсява. Вероятно е личен мой период, а може и да е невъзможна за спиране глобална тенденция. Бих определила това дори като моята старост (извинявам се - страст:). Смятам дори, че така са се появили отшелниците от всички познати нам исторически времена и места, а дори преди тях.

... някой беше казал „Не си свободен, докато не можеш да оставиш всичко свое под дъжда.”

Дали времето може да бъде спряно?