Влюбени размисли

Кой казва, че възрастните не вярват в приказки? Всъщност всички искаме да се потопим в една красива приказка- любовта. Сякаш по чудо, по силата на някаква магия продължаваме да се надяваме, че принцът ще се появи в живота ни. И няма значение, че толкова пъти сме обичали, и сме били наранявани. Когато се влюбиш, всички хора ти се струват добри, изпълва те великодушие. Искаш да споделиш щастието си и се чувстваш най-богатият човек на света, дори и да нямаш стотинки да си платиш билетчето за градския транспорт. И така месец, два, година...После идва ред на раздялата. Нечия жестока ръка записва тъжни страници в книгата на откровенията на собствения ти живот, сълзите изпреварват мисълта. Нещо в теб- нещо малко, жалко, грозновато- се гърчи и превива от болка. В страданието си обещаваш, че никога повече няма да обичаш. Защо ти е да се влюбваш, щом ще изпитваш силно и непоносимо страдание? Как да се довериш, когато дяволът е измислил лъжата? Защо отново да си причиняваш същия кошмар? Не, ти повече няма да допуснеш това да ти се случи! Поне до следващия път. И тогава ще срещнеш някого и ще забравиш дадената клетва. Пак ще обичаш, пак няма да ти пука от злостните погледи на врагове и завистници. Страдаш, а искаш да се отдадеш на магията. Плачеш, а само очакваш мига, в който сърцето ти ще трепне. Има и такава песен: " Любовта е отрова, но защо сме готови да я пием отново и отново, и отново..." Защо ли?
Защото любовта е най-чистата форма на щастие. Всеки има своя книга на откровенията. В нея животът пише скрито от нас, за да прочете после някой какви сме били и за какво сме се борили. Сигурна съм, че и в твоята книга на откровенията пише : " Аз вярвам в любовта!" Какво? Не си съгласен с мен? А тогава защо искаш да обичаш отново?