Ако започнем чрез любовта да мислим, че бъдещето е наше, ще сме забравили да мислим за настоящето.

Любовта не се забравя, макар че целият живот не е битие.

Любовта понякога е толкова горда, че колкото и да си разправяме историята на познанието, тя винаги ще иска да остане по горда от нас.

Ако уникалният изказ на любовта е безумен в своята същност това не означава, че аз или  всеки един от нас ще престанем да съществуваме.

Ако човешката душа се стреми към личностното си щастие, ако човекът до нея не може да намери поне един довод, за да я докаже - това не означава,  че тя няма други измерения - тя е плод на времето, в което някаква привидна чувственост  я е създала.

Каквито и да сме, все се прекланяме пред гробовете на битието.

Обаче никой не може да разбере, че трябва да се покланяме пред душата си, която единствено защитава безсмъртието.

Земята не е само моя. А хората защо трябва непременно да се превърнат в пръст или кал, чрез която непрекъснато искат да унищожат чрез собственото си несъвършенство, цялото устройство на света. Така, както някога е създадена, от нейният първообраз. Той, Творецът, не е престанал да мисли, за да не развали собственото си несъвършенство.

 Но никой не си спомня, дори и Създателят, че материята, за разлика от душата, може  да защитава само безсмъртието. Във времето, в което живеем  съвсем лесно материята може да развали собственото ни съвършенство.

Каква  заблуда!

Ако тази материя може само да участва в ритъма на собственото си присъствие, то душите ни трябва да  отрекат каквато и да е свобода, заради която толкова много антагонизъм съществува по този свят!

А сме мъж или жена пред Него..

А къде се крие цялата гордост на личностното ни високомерие?

Етиката е онази, която ни кара да не се обръщаме към злото.

Шансът ни се състои единствено в това, доколко сме се научили да признаваме

собственото си несъвършенство.

Колкото до боговете, те просто толкова са ни научили…

Ох, как ни се иска да приличаме на боговете!

Любовта е единственото извинение на хората пред боговете, чрез която  те се

опитват да не признават собствените си грешки.

Какво щеше да представлява природата, ако имаше нужда от зло? Тя просто

сама щеше да си го създаде.

Още колко ли хиляди години хората трябва да се учат на тази толкова необходима

за тях етика и още колко ли хиляди години ще трябва да изминат, за да разберат, че на природата тя просто не е нужна. Тя си има своята. Но те отдавна са я забравили.

Мисълта на човека си създава принципи, в която понякога започва толкова много

да вярва, че изгубва собственото си битие.

Ние не сме кучета  които, за да запазят собствената си територия, трябва да хапят

и лаят.

Онова зло, което не искаме да го признаем. И затова обвиняваме околните…

Господ да ги пази такива хора, които са нарушили някаква кучешка етика.

Обичат  и в същото време не искат да признаят пред себе си, че прагматизмът им

пречи да запазят основите на собственото си битие.

Те, дори и изстрадали, не знаят как да уважават любовта!

Ех, защо хората тогава са създали толкова много богове по света!

Още повече – за какво им е тогава етиката на плътта, когато в душата им стои

единствено само прагматичното начало на битието!

Бог и човекът, не са единствените тогава, които могат да разказват историята

на познанието.

Истината е в човешката обожествена етика.

Човекът винаги ще си остане човек.

А божественото в него, човека, е достатъчното и непреодолимо неспокойство

винаги да върви напред.

Милост за всички, които някога съм обичал. Amen