Напоследък все за балове говорят... сълзи и смях съпровождат дванадесетокласниците.
Мислех си за нас... колко малко ни остава, докато станем дванайсти клас, а сякаш вчера бяхме първи.
Помниш ли тебеширите, кофата с водата и класната, дето казваше, че правим на облаци дъската...
Беше тъй отдавна, а сякаш беше вчера...
Как искам времето назад да върнем, а зная, че не можем и толкова боли.
Като бяхме малки искахме да растем, сега пораснахме и искаме да сме малки.
И на нас малко ни остава да станем дванайсти клас...
Балът, роклята и всичко е вълнуващо, нали?
И ние ще се смеем със сълзи на очи...
Накъде ли ще поемем?
Дали някъде пътищата ни отново ще се пресекат?
Ще се срещаме, ще си пишем, а и по телефона ще се чуваме.
Разбира се... но няма да е същото,
няма да е както преди.
Знам го и ти го знаеш...
Затова нека ние с тебе не пилеем времето, което ни остава...
Знаеш ли, сигурно знаеш, ти тъй добре вече ме познаваш...
Знаеш, сигурно знаеш как сълзите ми се стичат и колко ми е трудно да напиша това...
Обичам те, само искам да ти кажа, всичко друго сякаш е излишно...
и спомените... и тъжните, и веселите, ти всичките ги знаеш...
Благодаря ти, че си ми приятелка, ти си ми дар от Бога.
Ти си в сърцето ми,
ще си мисля за теб, макар да не ти се обаждам често...
Ще ми липсваш и сега ми липсваш...
Нямаме много време, отдалечаваме се, не по моя воля и по твоя не е...
Ще ми липсваш... много ще ми липсваш...
Сестричке...
© Морела Морт Todos los derechos reservados