За Бояна...

Напоследък все за балове говорят... сълзи и смях съпровождат дванадесетокласниците.

Мислех си за нас... колко малко ни остава, докато станем дванайсти клас, а сякаш вчера бяхме първи.

Помниш ли тебеширите, кофата с водата и класната, дето казваше, че правим на облаци дъската...

Беше тъй отдавна, а сякаш беше вчера...

Как искам времето назад да върнем, а зная, че не можем и толкова боли.

Като бяхме малки искахме да растем, сега пораснахме и искаме да сме малки.

И на нас малко ни остава да станем дванайсти клас...

Балът, роклята и всичко е вълнуващо, нали?

И ние ще се смеем със сълзи на очи...

Накъде ли ще поемем?

Дали някъде пътищата ни отново ще се пресекат?

Ще се срещаме, ще си пишем, а и по телефона ще се чуваме.

Разбира се... но няма да е същото,

няма да е както преди.

Знам го и ти го знаеш...

Затова нека ние с тебе не пилеем времето, което ни остава...

Знаеш ли, сигурно знаеш, ти тъй добре вече ме познаваш...

Знаеш, сигурно знаеш как сълзите ми се стичат и колко ми е трудно да напиша това...

Обичам те, само искам да ти кажа, всичко друго сякаш е излишно...

и спомените... и тъжните, и веселите, ти всичките ги знаеш...

Благодаря ти, че си ми приятелка, ти си ми дар от Бога.

Ти си в сърцето ми,

ще си мисля за теб, макар да не ти се обаждам често...

Ще ми липсваш и сега ми липсваш...

Нямаме много време, отдалечаваме се, не по моя воля и по твоя не е...

Ще ми липсваш... много ще ми липсваш...

Сестричке...