Защо воюват хората? И докога? Докато в самите тях има противоречие между душата и ума (свръхаза), а в по-плътния план, между ума и сърцето. Така сме устроени, че виждаме отвън само онова, което имаме отвътре, при това точно нещото, към което сме насочили своето внимание, върху което сме се фокусирали. Иначе, като многоизмерни, колективни същества ние притежаваме абсолютно всичко мислимо и немислимо, разбира се, разглеждано в потенциал.
Учението на толтеките, изнесено по един чудесен според мен начин от Карлос Кастанеда, обяснява много ясно и достъпно за ума какво представлява човекът и какво представлява макрокосмосът - тоест онова, което предизвиква живота във всичките му форми, самият живот.
Тук ще направя едно уточнение, че под живот имам предвид изявата на битието, включваща както органичната материя с нейните характеристики, така и неорганичната, защото те са без съмнение неделими. В човешкия организъм е представен целият макрокосмос в умален вариант - минерали, флора, фауна, всички познати ни от химията елементи в определени съотношения, които постоянно взаимодействат помежду си. В организма ни обаче ги има и първообразите на същите тези елементи, тоест техните фини еквиваленти, които са малко по-трудни за схващане от ума, но по аналогия също могат да бъдат изследвани.
Връщайки се към толтекската идея за света и човека ще припомня, че съществуват тонал и нагуал. Тоналът най-общо казано е умственият свят, умът или пък свръхазът, като тук е мястото да уточня, че под свръхаз имам предвид нещо съвсем конкретно. Това е нещото, което модерната психология нарича например свръхсъзнание или пък космическо съзнание. То е с огромни способности, на практика неограничени, колкото и да не ни се вярва в това, и тъкмо, защото са огромни, са и доста трудно изследими. Все пак, след редица усилия, насочени към дисциплиниране на ума, се отварят и "портите към свръхаза". Това е времепространството, в което засядат, образно казано, огромна част от тръгналите по пътя на себепознанието.
Освен тонал, описан от мен по един от възможните начини по-горе, съществува и нагуал. Това е мистерията, това е неизследимото, непознаваемо Начало, това е Правечността, в която се крие и нещото, което се проявава, тоест тоналът, свръхазът с неговия слуга умът, както и Нещото, което остава непроявено и така ще е във вечността. То е красиво, но думата е твърде слаба, за да опише този небесен Баща-Майка, чиито основни характеристики се повтарят в проявеното отново в двата образа като Първопричина и Корен на сътворението и като първична Материя, в която той изявява себе си.
Този процес на "слизане" може да продължи доста дълго като описание, затова спирам дотук, за да отбележа, че твърде малко от нас са съвсем наясно защо избират да мислят това, а не онова и, мислейки, чувстват, а чувствайки, действат.
Психолозите може би ще твърдят, че емоцията предхожда мисълта, но няма да са в точната плоскост на разсъждения, защото, ако направят няколко опита върху самите себе си, ще установят, че това "кълбо" от две, изглеждащи противоположни неща, се спира, когато спре ума. Тоест, когато умът каже своето "стоп", утихват и емоциите. Ето това са още по-плътните проявления на онова, което наричаме ум и сърце.
Къде е коренът на враждата? В нас или у другите? Разбира се, в самите нас. Ние можем да мислим много неща за някой друг и според това, което мислим, да чувстваме антипатия или симпатия. Но ние винаги първо мислим. Преди да помислим (визирам нервните импулси, предавани на периферната нервна система), няма оформено емоционално отношение. Тоест везните в едната или в другата посока се накланят от ума.
Редица книги са си поставили за цел да изследват разгръщането на кармичните взаимоотношения, защото като цяло се възприемат като неприятни и болезнени, както от ума, така и от сърцето. Под кармични взаимоотношения имаме предвид онези, при които за нещо не сме се разбрали, когато единият или двамата са решили, че е нарушена справедливостта. И тук възниква щекотливият въпрос кой от дадени двама души ще започне враждата пръв. Онзи, който е по-виновен или онзи, който смята себе си за по-важен от другия, който е с по-грубо его, ум или свръхаз (можем да използваме която от думите искаме). Конфликтът се задейства винаги от по-грубия и агресивния, а не от по-невинния или по-виновния. Тук вината няма никакво значение.
При моите общувания с окултисти най-редовно се сблъсквам с този феномен. Опитвайки се да си обясним неудовлетворението си от човешките взаимоотношения, обикновено обвиняваме другите. Това е нормално, но има един предел. Има един показател, който изяснява ситуацията. Кой какво е сторил в миналото едва ли е от съществено значение, мисля аз. По-важно е как възприема свръхазът и съответно умът въпросната информация, която, колкото повече се занимава той с някакви окултни практики, толкова по-бързо идва до него под формата на внушения, мисъл-форми, чувства или пък се задейства, което е най-често, от конфликт на интереси. Но този конфликт на интереси не е случаен и дошъл „отникъде". При същите обстоятелства между хора, които нямат карма помежду си, никакъв конфликт не би възникнал. Това са факти!
Някой е сключил брак, но бракът му не върви. Той не е удовлетворен от живота си, но все пак това е неговият живот и се опитва да го приеме. В него има раздвоение между ума и сърцето. Той иска едно, но се налага да приема друго. Така този човек е в положение да бъде враг на самия себе си. Съвсем ясно е, че той ще бъде враг и на другите. Това абсолютно винаги води до конфликт, който може да започне с откритото мисловно утвърждение: "Ние сме кармични врагове".
Не, никакви врагове не можем да бъдем на никого, ако сме префинили достатъчно ума си, егото си. Ако сме стигнали дотам да започнем да различаваме свръхаза от душата, тогава изобщо никого не можем да мразим, колкото и да ни се иска това понякога след поредната му безумна постъпка. Това е невъзможно, защото не си струва. Защото го виждаме прекрасно, виждаме неговото раздвоение, това състояние, в което се намира умът. Той е принуден да воюва, защото няма вътрешен мир.
Преди време заявих на една моя позната окултистка, че изобщо не е важна кармата и, че с никакви постъпки не може да бъде заличена, особено пък с "изчислени" постъпки. Подчертах й, че карма се заличава само с любов, тоест когато се намеси душата. Защото любовта, душата изобщо не дири сметка или справедливост, доколкото е успяла да вземе "властта" в ситуацията. Разбира се, това е един доста труден въпрос за решаване, защото в проявеното господар е свръхазът, умът. А той е най-пластичното и повратливо нещо, което можем да си представим. За да се заличи един конфликт окончателно и безвъзвратно няма друг избор, освен този - трябва не само да се спре умът с пълен контрол, трябва душата да поеме контрола. Не само днес и утре, а въобще. Когато това стане, никакви кармични врагове няма да съществуват. Но това вътре в човека се случва когато спре да воюва със самия себе си, тоест спре войната между душата и свръхаза, войната между ума и сърцето.
И да искам, никога не бих могла да предам в пълнота смисъла, който влагам чрез думите. Най-важното обаче, нещото, което ще повторя, е, че карма се чисти само с любов, по никакъв друг начин. Така, както свръхазът, с неговото по-добре или по-зле функциониращо проявление, наречено ум, се овладява само и единствено от душата.
*Темата може да бъде разгледана от много ъгли, по различни начини, като е добре да се помисли върху енергийните съответствия на написаното. Който е чел внимателно поредицата на Карлос Кастанеда, ще си припомни вероятно за войните между магьосници, за които той споменава няколко пъти. Тези войни не са нищо друго, освен опити за решаване на кармични конфликти от една страна, а от друга – естественият процес на култивиране на енергията, което е крайно необходимо в духовния път.
© Нели Дерали Todos los derechos reservados
Поздравление за великолепното изложение, Из!