Като ученици всички сме учили за Декартовата координата система с нейните две и три измерения. По-късно като студенти някои от нас се запознаха и с други видове координатни системи, а също така разбрахме, че има и такива с много измерения. Винаги ми е било трудно да вместя в представите си системите с много измерения, докато успях да открия една от тях.

Това е координатната система на отношенията между хората. В положителната част са например вниманието, уважението към другия, човечността, необходимостта от споделяне и други. В отрицателната част са грубостта, безочието, наглостта, лицемерието и т.н.

     Какво изящество, например, има в израза “Целувам Ви ръка, Госпожо” или “Шапка Ви свалям, Господине.”. И като си помислим този стил на отношения е бил характерен за обществото ни едва преди няколко десетилетия. Дойде социализмът и подмени костюма с бригадирската рубашка. Подмени “Господине” с “Другарю” като за четири десетилетия наля толкова фалш в последната дума, че тези, които са дали живота си за тази идея, в гроба ще се обърнат. Общественият строй превърна държавата в лагер. Но на човек не е достатъчно да бъде с осигурен минимум социално благополучие. Човек трябва да се чувства свободен. Осъзнавайки необходимостта от свобода, преминахме към демокрация. Заменихме рубашката с костюма и “Другарю” с “Господине”, но има ли го изяществото в отношенията, за което стана дума. Чувстваме ли се свободни в държава, в която домовете ни заприличаха на затвори, оградени с решетки, а истинските престъпници фучат безнаказано по улиците. Чувстваме ли се свободни в държава, която заприлича на казино, в което всички крупиета са подкупени и каквато игра да започнеш винаги опираш до крупието. Ако пък решиш да играеш печелившо и вече нямаш пари, кое е това, което ще му предложиш и на каква цена – колкото ти дадат.

Допустимо ли е да използваш думите на онзи, как му беше името “Пред олтара на отечеството...” и когато те пуснат в олтара, да почнеш да вършееш из него. Едно е да кажеш “Имате проблем, мога да го реша – толкова ми е цената”. Това е сделка и така мога да го приема, докато първото си е светотатство.

Връщайки се назад в историята се сещам и за призива на онзи, как му беше името, “На оръжие, братя!”. “Братя...” – общата идея за освобождение е била причината хората да се чувстват като братя един за друг. Смятам че нашите видни историци са патриоти и поради тази причина. Изучавайки историята като материя те са видели живите идеи в живите хора, движели нашите предци през хребетите на годините.

Смятам че като общество ни липсва зрялост на историческата памет. Отрекохме социализма с неговите и лоши и добри страни. Тъпчем безмилостно върху паметта на хора, дали живота си за своите идейни убеждения и ако някой е злоупотребил с това, то те нямат никаква вина. Мислим се за върха на сладоледа. Може би някой ще каже - свободата и демокрацията си имат цена. Да, така е, но в цената, която плащаме има нещо много фалшиво. Липсата на духовни ценности в обществото е белега на нашето време, а също така и постепенното прекъсване на връзките с нашето историческо наследство, култура и традиции. Отношението към изконните ценности, съхранили ни през времената се превръща все повече във формалност.

Нравственият упадък е присъщ не само на нашата страна, а световно явление. Стремежът за материални блага на всяка цена и консуматорското поведение са обществена норма. Тероризмът, екологичното замърсяване, воденето на войни и желанието да се властва над другите са също характерни черти на нашето съвремие.

Забележете страха и агресията, с които си представяме срещи в Космоса - филми като “Денят на независимостта” и др. Страх и агресия, аналогични с тези на дивака, който току-що е подал глава от пещерата и е хванал томахавката, готов за бой. Смятам, че това е типично за развитието на архетипното съзнание по този въпрос и след време ще се изживее.

Да обърнем внимание и на Интернет, глобалната информационна мрежа, бележеща нов етап в развитието на човешката цивилизация. И като достижение на технологията и като фактор за формиране на бързо развиващо се и взаимнопроникващо се групово съзнание. Дават ли си сметка разпространителите на порнографски сайтове какъв нравствени поражения причиняват сред децата и младежите. И колко лесно става това - достатъчно е да кликнеш с мишката и вече си в капана. Интернет се превърна в джунглата, в която педофили ловят деца. Какъв парадокс. Неповторимата естественост на директното общуване е заменена с писане на имейли. Даже не използуваме телефона, където поне по интонацията може да разбереш колко е разтревожен или радостен другия. Комфорта на технологиите обсебва нашите деца и внуци. Те все повече знаят , но могат все по-малко (във виталния смисъл на думата).

Нека си представим  човешката еволюция като кула, издигаща се от земята към небето. Ако не се обединим около стълба, представляващ истинските морални категории кулата ще расте, водена от неудържимото развитие на човешкия интелект. Ще расте, но накриво, като тази в Пиза. И когато центъра на тежестта й излезе извън рамката на нейната основа ще настъпи момента, който е ясен, естествен и неизбежен. Като цивилизация ние неосъзнато строим поредната Вавилонска кула, а знаем каква е нейната съдба. Колко още такива кули трябва да построим в бъдеще за да стигнем до идеята за Духовната кула, която ще ни изведе към “Небесата”.

За да преодолеем инфлексната зона в развитието си като цивилизация трябва да преосмислим и приложим духовните ценности - и завещани ни и придобити от човечеството.  За да преминем през перпендикулярното време. За да претворим кулата в храм. За да навлезем в нова такава координатна система от отношения. Отношения между хората и народите от една страна и отношения между човечеството към заобикалящия го свят и към Бог - от друга.

Затова каквито и телескопи, каквито и послания да изпращаме в космоса, няма да открием никой, защото може би не иска да се обади. Защото като цивилизация не осъзнаваме че сами трябва да напишем домашното си за поредния етап от нашето развитие. И ако чакаме някой да дойде и да го напише вместо нас, никога няма да му го простим, а и на себе си също. Защото ако ще лишиш някого от собствената му автобиография – по-добре е да го убиеш. Смятам, че в историята на една цивилизация има нещо свещено, което не бива да се пипа и насилва – естественото и свободно развитие, а може би и Божията воля.

Това не означава, че не ни се помага. Посланията ни са дадени от “Небесата” в светите писания преди хиляди години. Защото някой от миналото, който всъщност е от бъдещето,е провидял какви времена ще настанат и ни е дал и предупрежденията и съветите, а също така и възможността за свободен избор. За да се чувстваме свободни в избора си докрай. ”Свободата, Панчо, е най-висшето човешко достояние”.

А как си представяме Идването, ако се сещаме понякога за този въпрос - по принцип. Може ли да натоварим Този, който ще дойде с цялата отговорност на решенията, които трябва да вземе и за които пише в Библията? Това ли заслужава?

И как би могъл да започне този процес? Може би като се обърнем с молба към Този, който е на небето:

“Моля те, помогни ни да продължим, не ми стигат силите. Навярно и аз имам вина. Летвата е твърде висока. И не те моля за моя живот, а за този на нашите деца и внуци, които нямат вина и за паметта на тези, които ни помогнаха да стигнем до тук.”

И след това с много, много работа.

Да намерим сили в нас да изпросим милост за другите, както някой преди много време е направил в най-тежкия момент от живота си. “Прости им, Отче, защото те не знаят какво правят”. Как му беше името.

Да не допуснем историята да се повтори като фарс. Това е нашият шанс.

февруари, 2008 г.