"Мъже, тези неща, които някои хора разправят, че Америка не иска да участва във войната, че не иска да се бие, са пълни глупости. Американците по традиция обичат да се бият. Всички истински американци обичат да насочат жилото и да се хвърлят в боя. Днес, вие сте тук по три причини. Първо, вие сте тук за да защитите вашите домове и хората, които обичате. Второ, вие сте тук, заради вашето достойнство, защото вие не бихте искали да бъдете никъде другаде. Трето, вие сте тук, защото сте истински мъже, а всички истински мъже обичат да се бият.

Когато всички тук сте били деца, вие сте се възхищавали на шампионите, на най-бързия бегач, на най-якия боксьор, на играчите от висшата лига и на всички футболисти в Америка. Американците обичат победителите. Американците не търпят губещите. Американците презират страхливците. Американците играят винаги за победа. Аз никога не бих аплодирал някого, който е загубил с усмивка. Ето защо американците никога не са губили и няма и да загубят война; самата идея за загуба е болезнена за американците.

Не всички от вас ще загинат. Само два процента от вас ще умрат тук днес, в голямата битка. Не трябва да ви е страх от смъртта. Всички хора рано или късно срещат смъртта. Да, всеки го е страх преди първата битка. Ако някой ви каже, че не го е страх, той лъже. Някои мъже са страхливци, но те се бият по същия начин, както и смелите или пък страхът им се изпарява докато гледат как се бият другите, които също ги е страх точно толкова, колкото и тях самите. Истински герой е този, който се бие, въпреки че го е страх. Някои преодоляват сраха си още в първата минута под обстрел. На други са им необходими часове. На трети им трябват дни. Но истинският мъж няма да позволи на страха от смъртта да надделее над неговата чест, над чувството му за дълг към родината и над вродената му мъжественост. Битката е най-невероятното състезание, на което човек може да се отдаде. Тя изкарва всичко най-добро и заличава всичко незначително. Американците се гордеят с това, че са истински мъже и ще останат истински мъже. Запомнете, че враговете се страхуват също толкова, колкото и самите вие, а може би дори и повече. Те не са свръхчовеци.

През целия ви престой в Армията, вие сте се ебавали с така наречените “учебни тревоги”. Това, както и всичко останало в Армията се прави с определена цел. Целта е бдителност. Всеки войник трябва да бъде научен на бдителност. Човекът, който не е винаги нащрек, за мен представлява едно нищо. Вие сте мъже с опит, иначе нямаше да сте тук. Готови сте за това, което ви предстои. Човек трябва постоянно да е нащрек, ако се надява да остане жив. Ако вие само за момент не сте бдителни, някой германски миризлив кучи син ще се промъкне зад гърба ви и ще ви пребие до смърт. Ще ви размаже, като лайно.

Някъде в Сицилия има четиристотин подредени и спретнати гроба. Те всички са там, защото един човек е заспал на своя пост. Но това са немски гробове, защото ние хванахме заспалото копеле преди тях.

Армията е отбор. Тя живее, спи, яде и се бие, като отбор. Индивидуалните геройски постъпки са пълни простотии. Тези жлъчни копелета, които пишат подобни неща в Съндей Ивнинг Поуст, знаят за истинската битка под обстрел също толкова, колкото знаят и за чукането.

Ние имаме най-добрата храна, най-добрата екипировка, най-високия дух и най-добрите мъже на света. Ето защо, Бога ми, аз изпитвам съжаление към кучите синове, срещу които воюваме. Бог ми е свидетел, че ги съжалявам.

Моите хора не се предават. Не искам да чувам, че някой от моите хора е бил пленен, освен ако не е бил ранен. Дори и ранени, вие пак може да окажете съпротива. И това не са просто измислици. Хората, които са под моя команда трябва да са същите като лейтенанта в Либия, който беше допрял пистолета си до гърдите. Той си свали каската, стреля с пистолета с едната си ръка, а с каската в другата разби главата на  немеца до него. Тогава той скочи и застреля още един германец, преди те да разберат какво става. А през цялото това време той беше с прострелна рана в гърдите. Това е истинският мъж.

Всички истински герои не са тези, за които сте чели в детските книжки. Всеки отделен човек в Армията има жизненоважна роля. Никога не се отпускайте. Никога не мислете, че вашата задача е незначителна. Всеки има определена задача, която трябва да бъде изпълнена. Всеки човек представлява важно звено, в голямата верига. Какво ще стане, ако на някой шофьор не му се хареса свистенето на снарядите над него, ако пожълтее от страх и се разбие в някой изкоп? Страхливото копеле би си казало. “По дяволите, на никого няма да липсвам, аз съм само един на хиляда”. Но какво щеше да стане, ако всеки разсъждаваше като него? Къде по дяволите щяхме да сме ние сега? И какво щеше да стане с нашата страна, с хората, които обичаме, с нашите домове и дори с целия свят? Не, по дяволите, американците не мислят по този начин. Всеки човек изпълнява задачата си. Всеки служи на цялото. Всяко отделение и всяка единица са важни, в широката схема на войната. Артилеристите са необходими, за да доставят оръжие и бойна техника и да се движим напред. Началникът на снабдяването е необходим, за да доставя храна и дрехи, защото там където отиваме няма да има дори какво да си откраднем. Даже и войниците в кухнята, които чистят и подгряват водата, изпълняват своята задача.

Всеки от вас трябва да мисли не само за себе си, но и за другарите си, с които се бие рамо до рамо. На нас не ни трябват жълти страхливци в Армията. Те трябва да бъдат изтребени като плъхове. В противен случай, те ще се приберат по домовете си след тази война и ще размножат още страхливци. Смелите мъже ще размножат още смели мъже. Избийте проклетите страхливци и ние ще имаме нация от смели мъже. Един от най-смелите мъже, които някога съм виждал, беше един войник, качен на върха на телеграфен стълб, по средата на най-ожесточения обстрел в Тунис. Аз се спрях и го попитах какво прави там горе точно в този момент. Той отговори. “Оправям жиците сър”. Аз попитах, “Не е ли малко нездравословно да го правиш точно сега?” Той отговори, “Да сър, но проклетите жици трябва да се оправят”. Тогава пак го попитах, “Ами тези самолети, които обстрелват пътя не те ли притесняват?” Той ми отвърна, “Не сър, но със сигурност вие адски ме притеснявате”. Това беше един истински войник. Истински мъж. Този човек се беше посветил изцяло на дълга си, без значение колко незначителна изглеждаше неговата задача в момента и без значение, че нямаше почти никакъв шанс. А вие трябваше да видите камионите по пътя за Тунис. Шофьорите бяха невероятни. Цял ден и цяла нощ те караха по скапаните им пътища, без да спрат, без да се отклонят от курса, а снарядите избухваха около тях през цялото време. Пробихме си път с добрата стара американска смелост. Много от тези мъже бяха шофирали четиридесет последователни часа. Те не бяха бойци, но те бяха войници, които изпълняват определена задача.Те се  справиха отлично и още как. Те бяха част от отбора. Без усилията на отбора, без тях самите, битката щеше да е загубена. Когато всички части на веригата се съединят, тази верига става неразрушима.

И да не забравите, вие не знаете, че аз съм тук. Този факт не трябва да бъде споменаван в нито едно ваше писмо. Светът не трябва да узнава какво по дяволите се случва с мен. Предполага се, че аз няма да командвам тази Армия. Аз дори не трябва да бъда тук, в Англия. Нека първите копелета, които го разбират, да са проклетите германци. Искам да видя как един ден те да се събуждат, подгизнали от напикаване и крещейки, “Исусе Христе, това отново са проклетата Трета Армия и шибания кучи син Патън.

Ние искаме да превърнем това място в ад. Колкото по-бързо прочистим мърсотията, толкова по-бързо ще отидем на малка екскурзия до пикливите японци, да прочистим също и тяхното гнездо. И то преди проклетата морската пехота да си е приписала всичките заслуги.

Със сигурност ние искаме да се приберем у дома. Искаме да приключим с тази война. Най-бързият начин да приключим е да изловим копелетата, които я започнаха. Колкото по-бързо ги смачкаме, толкова по-бързо ще се върнем в къщи. Най-късият път към дома минава през Берлин и Токио. А когато влезем в Берлин, аз лично ще застрелям кучия син Хитлер, който и без друго виси на косъм. Ще го застрелям, все едно убивам змия.

Когато човек лежи в бомбеното укритие, ако стои там цял ден, германците могат и да стигнат до него. Проклета да е тази идея. Проклети да са и тези, които си го мислят.  Моите хора не копаят лисичи дупки. Аз не очаквам и да го правят. Лисичите дупки са знак за отстъпление. Не позволявайте и на врага да се окопае! Ние ще спечелим войната, но ще я спечелим само с битки и само като покажем на германците, че сме и ще бъдем по-смели от тях. Ние няма просто да застреляме кучите синове, ние ще разпорим проклетите им черва и с тях ще си смажем танковите вериги. Ние ще изтребим целия шибан кюп, пълен с въшлясали пруски духачи. Войната е мръсна и кървава, и в нея се убива. Трябва да пролеете тяхната кръв или те ще пролеят вашата. Изкормете ги! Простреляйте ги в корема! Когато около вас се взривяват снарядите и бършете пръстта от лицата си, вие ще осъзнавате, че това не е пръст, а кръвта и червата на бойните ви другари. Тогава ще разберете какво трябва да правите!

Не искам да чувам фрази като, “Държа позиция”. По дяволите, ние не държим нищо. Нека германците да го правят. Ние трябва постоянно да настъпваме, не ни трябва да държим каквото и да било, освен топките на врага. През цялото време ще усукваме техните топки докато изритаме и последната капка лайнян живот от тях. Основният план на операцията е да напредваме, да продължаваме, без значение дали ще вървим срещу врага, дали ще минем под или през него. Ще минем през тях, като лайно през кокоши гъз!

Понякога ще се чуват оплаквания, че много ви претоварваме. Хич не ме е грижа за подобни оплаквания. Аз вярвам в старото изпитано правило, че унция пот спасява галон кръв. Колкото повече зор ви даваме, толкова повече германци ще убием. Колкото повече немци убием, толкова повече от нас ще останат живи. Повечето усилия значат по-малко жертви. Това искам всички да го запомните.

Има и едно велико нещо, което вие ще може да кажете, когато се приберете у дома след края на войната. Сигурно ще бъдете благодарни, когато след двайсет години застанете пред камината, а на коляното ви седи вашият внук и той ви попита какво сте правили през Великата Втора Световна Война. Вие няма да се покашляте, да го преместите на другото си коляно и да кажете, “Ами дядо ти прекопаваше лайна в Луизиана”. Не сър, вие ще го погледнете право в очите и ще му кажете, “Синко, твоят дядо беше част от Великата Трета Армия, начело с проклетия кучи син Джорджи Патън.

Е, сега вече се чувствам по-добре. До скоро."

През 1850 година Правителството на САЩ принуждава вожда Сиатъл и неговото племе да продадат на правителството два милиона aкра земя, където те са живеели за 150 000 долара. Част от предложението на правителството е било, че то ще създаде „резерват” за племето и ще го подпомогне в усвояването му. Ето го и част от отговора на стария и опечален вожд Сиатъл:

„Големия вожд изпраща вест, че той иска да купи нашата земя. Големия вожд изпраща също думи на приятелство и добра воля. Това е почтено от негова страна, тъй като ние знаем, че той няма нужда от нашето приятелство в отговор. Но ние ще разгледаме вашето предложение, защото ние знаем, че ако не продадем, Белия човек може да дойде и да отнеме земята ни с оръжие. Как можете да купите или продадете небето, топлината на земята ? Идеята е странна за нас. Ако ние не притежаваме свежестта на въздуха и блясъка на водата, как можете вие да ги купите? Мъртвите на белия човек забравят страната, в която са се родили, когато тръгнат да вървят между звездите. Нашите мъртви никога не забравят тази красива земя, тъй като тя е Майка на червения човек. Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са наши сестри. Еленът, конят, огромния орел - те са наши братя. Скалистите хребети, соковете на ливадите, топлината на коня, човека - всички те принадлежат на едно семейство. Ето защо, когато Големия вожд във Вашингтон изпраща вест, че той иска да купи земята ни, той иска много от нас. Големия Вожд праща вест, че ще ни запази място, където ще живеем удобно. Той ще бъде наш баща, а ние - негови деца. Ние ще разгледаме твоето предложение да купиш земята ни. Но това няма да е лесно, защото тази земя е свещена за нас. Тук и сега поставям първото условие - на нас да не ни бъде отказвано правото, необезпокоявани да посещаваме при желание гробовете на нашите деди, приятели и деца.Тази искряща вода, която се движи в потока не е само вода, а кръвта на нашите деди. Ако ние ви продадем земята, вие трябва да запомните, че тя е Свещена и вие трябва да научите вашите деца, че тя е Свещена и че всяко призрачно отражение в чистите води на езерата разказва за събития и спомени от живота на моя народ. Ромоленето на водата е гласа на бащата на моя баща. Реките са наши братя; те утоляват жаждата ни. Реките носят канутата и хранят децата ни. Ако ви продадем земята си, вие трябва да помните и учите децата си, че реките са наши братя - и ваши, и отсега нататък вие трябва да бъдете добри с реките, така както бихте били добри с вашите братя.Червения човек винаги е бягал при идването на белия човек, така както движещата се мъгла из планините бяга пред блестящото слънце. Но прахът на нашите бащи е Свещен за нас. Техните гробове са Свещена земя, също като тези хълмове, като тези дървета; тази част от земята е Свещена за нас. Ние знаем, че белия човек не разбира нашите пътища. Едно парче земя е същото за него, както следващото, защото той е странник, който идва в нощта и взима от земята каквото си иска. Земята не е негов брат, а негов враг; и когато той я победи, той продължава.Той оставя гробовете на бащите си назад, без да го е грижа за тях. Той заграбва земята на своите деца, без да го е грижа. Гробът на баща му и рожденото право на децата му са забравени. Той се отнася към своята Майка - Земята, и към своя Баща - Небето, като към предмети, които могат да бъдат купувани, плячкосвани, продавани като овце или скъпоценни камъни. Неговият апетит ще погълне земята и ще остане само една пустиня. Аз не зная. Нашите пътища са различни от вашите пътища. Червеният човек го боли при гледката на вашите градове. Но може би това е, защото червения човек е дивак и не разбира. Няма тихо място в градовете на белия човек; няма място, където да чуеш разлистването на дърветата напролет или жужукането на крилете на насекомите. Но може би това е, защото аз съм дивак и не разбирам. Врявата сякаш единствено наскърбява ушите. А какво остава в живота, ако човек не може да чуе самотния крясък на американския козодой или квакането на жабите вечер край езерото ? Аз съм червен човек и аз не разбирам. Въздуха е  ценен за червения човек, защото всички живи същества си поделят едно и също дихание; звярът, дървото, човекът - те всички споделят едно дихание. Белият човек изглежда и не забелязва въздуха, който диша. Като човек, умиращ продължително време, той е вкочанен и зловонен. Но ако ви продадем своята земя, вие трябва да помните, че въздухът е скъпоценен за нас, и че вятърът разпростира духа си върху целия живот, който поддържа. Вятърът, който даде на нашите деди тяхното първо вдишване също така приема тяхната последна въздишка. И ако ние ви продадем нашата земя, вие трябва да я държите настрана и да я пазите свято, като място, където дори белия човек може да отиде, за да опита вятъра, подсладен от  мириса на ливадите. Ние ще размислим над вашето предложение да купите земята ни. Ако ние решим да приемем, аз ще поставя още едно условие - Белият човек трябва да се отнася с животните като със свои братя. Аз съм дивак и не разбирам всеки друг начин. Виждал съм хиляди гниещи бизони в прерията, оставени от белия човек, който ги застрелва от минаващ влак. Аз съм дивак и не разбирам как пушещият железен кон може да бъде по-важен от бизона, който ние убиваме единствено, за да останем живи. Какво е човек без животни ? Ако всички животни изчезнат, човекът ще умре от огромна самота на духа. Защото каквото се случва с животните, скоро ще се случва и с човека. Всички неща са свързани. Вие трябва да учите децата си, че земята, по която ходят е праха на вашите деди. Така че да уважават земята, кажете на вашите деца, че земята е обогатена с животите на нашия род. Учете вашите деца това, което сме учили нашите - че Земята е наша Майка. Каквото сполети земята, сполетява и сина на земята. Ако хората плюят на земята, те плюят върху себе си. Това знаем - Земята не принадлежи на човека, човекът принадлежи на земята, това ние знаем. Всички неща са свързани като кръвта, която обединява едно семейство. Всички неща са свързани. Това което сполети земята, сполетява и сина на земята. Човек не плете паяжината на живота, той е просто нишка от нея. Каквото и да прави с паяжината, той го прави със себе си. Но ние ще размислим над предложението ви да отидем в резервата, който предлагате за моя народ. Ние ще живеем разделени и в мир. За нас не от голямо значение къде ще прекараме остатъка от дните си, те са преброени. Нашите деца видяха своите бащи унижени в поражението. Нашите войни изпитаха срам, и след поражението те прекарват дните си в безделничене и пиене. Още няколко часа, още няколко зими и никое от децата на великите племена, които някога живееха по тези обширни земи или които сега скитат в малки банди по горите, няма да остане да плаче върху гробовете на хора, някога толкова силни и обещаващи като вашите. Но защо да скърбя за залеза на моя народ ? Племената се състоят от индивиди и не са по-добри от тях. Хората идват и си отиват като вълните в морето. Това е подредбата в Природата. Дори белия човек, чийто Бог вървеше и приказваше с него като приятел с приятел, не може да бъде изключение от общата съдба. Ние може да сме братя, независимо от всичко. Ще видим. Ние знаем едно, което белия човек може би един ден ще открие - нашият Бог е един Бог. Сега вие може да мислите, че Го притежавате, както искате да притежавате земята ни, но не можете. Той е Бог на човека и неговото състрадание е еднакво към червения и белия човек. Тази земя е скъпа за Него и да нараняваш земята, значи да трупаш презрение към Нейния Създател. Белите също ще залязат, вероятно по-рано от всички останали племена. Осквернете леглото си и една нощ вие ще се задушите в унищожената от вашата ръка природа. Но във вашата смърт вие ще блестите ярко, подпалени от силата на Бога, който ви доведе на тази земя и с някаква специална цел ви даде превъзходството над тази земя и над червения човек. Тази съдба е мистерия за нас, защото ние не разбираме избиването на всички бизони, опитомяването на дивите коне, тайните места на гората, напоени с мириса на толкова много хора. И старите хълмове, опетнени от говорещи жици. Къде са горите ? Няма ги. Къде е орелът ? Няма го. Край на живота и начало на оцеляването. И така, ние ще размислим над вашето предложение да купите земята ни. Ако се съгласим, вие трябва да осигурите резервата, който обещахте. Там може би ние ще изживеем нашите кратки дни така, както искаме. Когато последният червен човек изчезне от лицето на земята и спомена за него у белия човек ще се е превърнал в мит, тези брегове ще гъмжат от невидимите мъртви на моето племе. Те обичат тази земя така, както новороденото обича удара на сърцето на майчината гръд. Нека да бъде справедлив и се отнася доброжелателно с моите хора, защото мъртвите не са безсилни. Мъртви ли казах ? Смърт не съществува. Само смяна на световете!За това ако ви продадем земята си, обичайте я така, както ние сме я обичали. Грижете се за нея така, както ние сме се грижили. Пазете спомена за земята такава, каквато е, когато я получавате. И с цялата ваша сила, с целия ваш ум, с цялото ваше сърце я пазете за вашите деца и я обичайте... Така, както ние я обичаме. Едно ние знаем. Нашият Бог е един Бог. Тази Земя е Скъпа за него.”

...
...
Лично аз като изчета последните думи на този Велик човек, винаги се просълзявам. Защо, питам се всеки път, Господ позволи това да се случи? Нямам отговори на много въпроси, но животът ме е научил, че за всичко си има причина и всичко става така както трябва да стане...
...
Имахте ли търпението да изчетете поне изпълнените с болка думи на вожда?
Имате ли търпението и милостта да помислите поне две минути за майката Земя, за страданията, които всекидневно й причиняваме, на нея и на живинките по нея...?
Имаме ли силата и търпението за Промяна?
Надявам се!