За мъничко сами

     Слънцето изгряваше и съвсем бавно озаряваше Земята, никога не съм обръщала внимание колко е красиво. Почувствах нещо зад мен и се разсъних. Беше твърде рано за ставане. Докато отворя очи,осъзнах, че това си ти... заспал до мен! Странно, никога не си го правил. Докоснах леко с върхa на показалецa си широкия ти гръб.  Обожавах го, чувствах се така нищожна само докато прокарвах нежно пръсти по него...

     Исках да видя лицето ти - докато спиш. Съвсем бавно и предпазливо отлепях тялото си от леглото, почти се бях изправила над теб... усмихна се със затворени очи и ми каза, "Добро утро, мишленце " - Така ме наричаше само ти, когато сме сами, от който и да било другиго не бих понесла да ме нарича така. Съвсем леко се усмихнах и понечих да те целуна... Вярвай ми, това беше една незабравима целувка, знаех, че това е може би единственият път, когато денят ми започва с теб. Обърна се и аз легнах върху теб, положих дланите ти върху гърдите ти... усещах всяко твое вдишване. Хиляди въпроси, а нито едно решение, нито един изход, бяхме само ти и аз. Момент като този не се забравя, страхът, който безмълвно изпитвахме от заобикалящия ни свят, предпазливостта един от друг, трепетът, който ни подлудяваше да правим неразумни неща в името на това да сме заедно, всичките чувства бушуващи... крещящи, просто не знаех  как изобщо можехме да стоим толкова спокойно уравновесени... без думи. Светът и времето ни даваха твърде малко, далеч от долната граница на необходимото.

     Силно ме притисна, положи ме да легна и започна да целуваш голото ми тяло. Всяка целувка попиваше в кожата ми . Имах чувството, че това не може да е истина, толкова нереално красиво ми се струваше... Бях твоя, каквото и да правеше в този момент, сетивата ми все повече се изостряха. Големите ти груби ръце се плъзгаха бавно по меката ми кожа и сякаш нежно драскаха душата ми. Усещах местата, които галеше да пулсират. Сърчицето ми искаше да полети... Погледнах в очите ти и видях как светят - малко по-силно от лъчите на слънцето. Прочетох чувствата ти и знаех, че това няма да е края. Жените в твоят живот не можеха да ме заместят... Греша ли? Леко се усмихна, сложи ръка на крака ми - отмести го, продължаваше да целуваш най-съкровените места по тялото ми... изгарях! Легнал върху мен, усещах цялата ти същност, полудяла от възбуда. Исках да те усетя в мен, да почувствам всеки сантиметър страст как прониква в мен и взема душата ми! Почти в несвяст усещах всичко, удоволствието замъгляваше съзнанието ми и забравях, унасях се... на път за Рая. Единственото, което успявах да прошепна, излизаше от устата ми като леко стенание... ноктите  ми раздираха гърба ти и знаех, че те боли, просто исках да оставя белег не само в душата ти.

     Не знаех дали те обичам повече отколкото те мразя, или те мразя повече отколкото те обичам, но никога не съм се съмнявала във липсата и на двете.

Опрял гръб във мен, усещах релефа на следите от ноктите ми по него, леко се усмихвах и се опитвах да си поема въздух, а ти пушеше толкова спокойно, просто се бе отпуснал и сякаш събираше сили да продължиш - без мен. Няма как да живеем заедно, знаеш!

     Последните пет минути свобода, с които разполагахме, единственото нещо, което успях да кажа, бе - "Какво ще правиш с нея?" - всъщност не ме вълнуваше, но ако бях казала каквото мислех, щях да проваля всички планове на съдбата за нас. Ти щеше да искаш да избягаме от всичко - както винаги си безразсъдно смел... щеше да провалиш всичко. Затова предпочетох да разгадаеш в очите ми това, което наистина искам да ти кажа без думи.

Усмихна се и в отговор на моя глупав въпрос каза - "Какво ще правиш с него, мишленце?"

     Двамата тръгнахме в различни посоки, всеки пое по своя път, и сякаш и за двамата в последните няколко часа животът бе спрял. Имахме нужда един от друг, за да съберем сили да продължим напред. Реалността ни повлече по своя път.