Дълго чаках... Чаках да ми мине, чаках самотата да си тръгне, чаках да се появи прошката и да ме удостои с честта си, да ми прости. Много дълго чаках...
Минаваше времето - ден подир ден се луташе из времето, из пространството, чаках забравата, поне да отнесе в безкрайността онова, което ме мъчи. Ала надеждата, проклетата надежда ме съпътстваше през това време, спохождаше ме в късните нощи, в онези посивели дни и ме караше да мисля за невъзможното. Чаках да отмине болката, заедно с времето, защото някъде бях чувала, че времето лекува... Чаках и не исках да мисля за онова, което се беше случило някъде там, в моето минало, чаках и спирах сълзите си, когато тръгнеха да падат... Дойде денят, онзи проклет ден, в който някой просто ми прошепна, че може би ме обичаш още, че не си ме забравил, че мислиш за мен... И тогава, вече отказалата се надежда, отново от пепел се превърна в искра - задимя, залюля се и се откри малко огънче...
Тогава ми се прииска да изтичам към теб, да те прегърна силно и ...