За него
1 min reading
Дълго чаках... Чаках да ми мине, чаках самотата да си тръгне, чаках да се появи прошката и да ме удостои с честта си, да ми прости. Много дълго чаках...
Минаваше времето - ден подир ден се луташе из времето, из пространството, чаках забравата, поне да отнесе в безкрайността онова, което ме мъчи. Ала надеждата, проклетата надежда ме съпътстваше през това време, спохождаше ме в късните нощи, в онези посивели дни и ме караше да мисля за невъзможното. Чаках да отмине болката, заедно с времето, защото някъде бях чувала, че времето лекува... Чаках и не исках да мисля за онова, което се беше случило някъде там, в моето минало, чаках и спирах сълзите си, когато тръгнеха да падат... Дойде денят, онзи проклет ден, в който някой просто ми прошепна, че може би ме обичаш още, че не си ме забравил, че мислиш за мен... И тогава, вече отказалата се надежда, отново от пепел се превърна в искра - задимя, залюля се и се откри малко огънче...
Тогава ми се прииска да изтичам към теб, да те прегърна силно и да рухна в ръцете ти, да не спирам да говоря, да не спирам да те целувам, прииска ми се... Ала вече беше късно и колкото и да исках да го направя, беше късно... Улиците в наивните ми, детски, влюбени очи, отдавна бяха пусти, хора в тях отдавна си бяха отишли, навестени от самотата. Отдавна спрях да плакна очите си в нечии чужди, отдавна спрях да усещам топлотата, забравих какво значи да бъдеш обичан, а щом някой го стореше, то за мен се виждаше адски глупав. Забравих какво означава времето, забравих какво означава вината, забравих и исках да забравя всичко...
Исках да си спомням очите ти, но не исках да си спомням какво бяха за мен, исках да си спомням устните ти, но не исках да си спомням болката, исках да си спомням щастието, но не исках да помня моментите, защото те бяха наистина много... Исках да запомня, че някъде там съм била обичана, че силно съм обичала, но не исках да си спомням моментите, в които плачех, че тази любов е невъзможна.
Тръгнах по пътя на този жив-мъртъв свят, бродех като бездушна, чувствах се стара, умирах за подкрепа, за обич, но я нямаше... и се питах само едно нещо: "Къде отиде, мили, къде отиде..."
Минаваше времето - ден подир ден се луташе из времето, из пространството, чаках забравата, поне да отнесе в безкрайността онова, което ме мъчи. Ала надеждата, проклетата надежда ме съпътстваше през това време, спохождаше ме в късните нощи, в онези посивели дни и ме караше да мисля за невъзможното. Чаках да отмине болката, заедно с времето, защото някъде бях чувала, че времето лекува... Чаках и не исках да мисля за онова, което се беше случило някъде там, в моето минало, чаках и спирах сълзите си, когато тръгнеха да падат... Дойде денят, онзи проклет ден, в който някой просто ми прошепна, че може би ме обичаш още, че не си ме забравил, че мислиш за мен... И тогава, вече отказалата се надежда, отново от пепел се превърна в искра - задимя, залюля се и се откри малко огънче...
Тогава ми се прииска да изтичам към теб, да те прегърна силно и да рухна в ръцете ти, да не спирам да говоря, да не спирам да те целувам, прииска ми се... Ала вече беше късно и колкото и да исках да го направя, беше късно... Улиците в наивните ми, детски, влюбени очи, отдавна бяха пусти, хора в тях отдавна си бяха отишли, навестени от самотата. Отдавна спрях да плакна очите си в нечии чужди, отдавна спрях да усещам топлотата, забравих какво значи да бъдеш обичан, а щом някой го стореше, то за мен се виждаше адски глупав. Забравих какво означава времето, забравих какво означава вината, забравих и исках да забравя всичко...
Исках да си спомням очите ти, но не исках да си спомням какво бяха за мен, исках да си спомням устните ти, но не исках да си спомням болката, исках да си спомням щастието, но не исках да помня моментите, защото те бяха наистина много... Исках да запомня, че някъде там съм била обичана, че силно съм обичала, но не исках да си спомням моментите, в които плачех, че тази любов е невъзможна.
Тръгнах по пътя на този жив-мъртъв свят, бродех като бездушна, чувствах се стара, умирах за подкрепа, за обич, но я нямаше... и се питах само едно нещо: "Къде отиде, мили, къде отиде..."
© Нора Флорова All rights reserved.
