ИСТИНСКА , "НЕВЪЗМОЖНА" И ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ

          "Невъзможна любов" - често срещано словосъчетание, но какво значи то,  съществува ли такава любов? Разбира се, че не. Защото щом вече я наричаме "любов", значи тя е факт, тя е "пламнала в сърцата" т.е. тя е възможна като чувство.  Като платонично чувство. Но доколко е истинска "платоничната любов"? Доколко е истинска една любов, ако съществува само в нашето съзнание, а не се изживее в реалността? Влюбените винаги се  стремят да бъдат заедно, за да изразят, да покажат любовта си на другия, да сливат не само душите, но и телата си, да живеят един за друг и един чрез друг, защото тя е чувство, и мисъл, но и плът, и път. Тя е живот, тя е всичко. Възможно ли е това да се осъществи ако влюбените не са един до друг, ако не са заедно? Мисля, че не, но точно това в някои случаи, се оказва невъзможно. И се ражда израза "невъзможна любов", което по-точно значи обречена на раздяла любов. Мисля, че това е най-скъпоплатената и понякога най-продължителна във времето любов, точно поради своята невъзможност да бъде изживяна пълноценно, което оставя влюбените неудовлетворени и винаги желаещи се, "жадни" един за друг. Точно това продължително чувство на недостатъчност, тази боляща незатворена рана, тази неутолена "жажда", която не стихва дълго време именно поради своята неудовлетвореност, най-често става основание да се смята, че тя е "истинска" любов.

          Причините за тази невъзможност и обреченост могат да бъдат различни, но една от тях и може би най-често срещаната е разликата във възрастта. Или - това са двойките, в които мъжът и жената са от различни поколения. Тогава, когато душите се разпознават, привличат, обичат, като всички влюбени души, а разликата във възрастта - очебийно се отразява във материалната им обвивка, която се променя и старее като всичко материално. Кое я прави обречена? Мисля - различни причини. Едната от тях и най-често срещаната, е отношението на околните към такава двойка. Защото човек, иска или не иска, е обществено животно. Движи се, общува, работи, живее сред други хора и не може да съществува, абстрахирайки се от тях и тяхното отношение. А хората създават свои правила, норми и предразсъдъци. Хайде, опитайте да се изключите от тях и изобщо да не ви пука. Оставате единаци. Двойка единаци. И това е изключително висока цена, която малко са в състояние да платят и любовта им да оцелее.

          Нека да си представим една хипотетична възможност за такива влюбени - те попадат на самотен остров. Там обществото не съществува, "другите" ги няма, те са сами и имат възможност "да изживеят" любовта си. Ще бъдат ли щастливи и до кога? Мисля,че не, или по-точно - за кратко. Защото ще им липсват контактите, хората, същото онова общество, от което бягат. Ще бъдат ли щастливи и в обществото сред постоянни укорителни погледи, преки упреци, подигравки, подмятания,  шушукания? Може би по-лесно до известна степен в един мегаполис, където анонимността е съпътстваща, но не и в малките общества, където хората се познават.

          Най-често всеки от тях не е готов, а понякога единият е готов да приеме, да носи тази "осъдителна присъда" в името на любовта, но не го иска от другия, не желае тази жертва от него. Защото го обича.

          Освен това такава разлика във възрастта може да лиши двойките от деца, а децата са естествения резултат от всяка любов. Та коя влюбена жена не би искала да носи в себе си част от Него, а кой влюбен мъж не би пожелал да продължи себе си чрез Нея?  Затова никой наистина обичащ не би лишил другия от този най-велик смисъл на съществуването - да продължиш себе си. Обичащият желае щастието на оня, когото обича и когато не може да му го даде, се оттегля, за да не му пречи да го потърси другаде. Ако обича наистина, а не мисли само за собствения си живот и бъдеще.

          Ще дам пример с подобен, доста фрапиращ и скандален случай за такава  освободена двойка. Жената - примадона от световния шоу-бизнес, известна бивша красавица, бивш модел на Пикасо, разбира се богата, на около 60 години и нейният любим на около 25-30 години. Демонстрират прекрасно разбиране помежду си и нежност, но не могат да останат в анонимност. Напротив, те са под непрекъснатия поглед на медиите, които следят едва ли не всяка тяхна стъпка и разговор, където и когато е възможно, за да не пропуснат, когато някой от тях стъпи накриво, защото в това има сензация, а публиката е гладна за зрелища и клюки. Разнищват ги постоянно с въпроси за връзката им. Веднъж, на един от безбройните въпроси  жената отговори: "Моралната победа беше негова." Защо? Защото той е по-младия. Той е оня, който плаща болезнено високата цена на присмеха, любопитството, неразбирането. Защото обществото не приема, не намира за естествено това, че млад и красив мъж може да бъде привлечен физически от повяхналата  плът върху макар и перфектно поддържаната фигура на жената. Защото то, обществото, смята, че би било по-естествено, по-редно, той да бъде например с някоя 30-годишна, разплута и куха жена. Обществото не иска да знае, че и в двата случая неговата красота няма насреща си равностойна и че във втория случай той би могъл да няма и духовна връзка с младата жена. Тогава той щеше да е нещастен, съвместното им съществуване пак би било обречено, въпреки че би липсвало убийственото отрицание и любопитството на околните, защото връзката би била в приетите рамки. Осъдителната присъда на обществото, натиска върху съзнанието, който рефлектира върху чувствата и ги убива бавно - това е тежката цена, която обикновено по-младия плаща, а другия, който го обича се терзае от мисълта, че му причинява тази болка. Разбира се, при условие, че чувството му е обич, а не егоизъм.

          Такива "невъзможни" любови се раждат често днес във виртуалното пространство, което дава възможност да се докосват душите, без да се докосват телата. Но "Невъзможната любов" е трудна любов, а когато сърцето не слуша разума и се впуска в една любов, обречена на раздяла според всички правила на логиката, човек трябва да е готов да плати високата й цена и да посрещне нейния предизвестен край. И тежко на ония, които се впускат в такава любов, която сама по себе си е авантюра, а не са готови да платят цената. Това може да срине живота им до дъното.

          Затова истинска любов може да бъде само възможната любов. Онази, която остава, дори и когато избледнее страстта, която издържа във времето на трудности и на изпитания. Тя не е битка за другия, нито битка срещу  другите, тя е битка за любовта заЕДНО с другия, като едно неделимо цяло срещу ударите на съдбата и житейските несгоди  рамо до рамо, гръб до гръб, ръка за ръка, в добро и зло, в радост и нещастие, ден след ден, година след година. Тя е онази, която всеки ще си спомни преди да изпусне последния си дъх. И това, макар да звучи като клише, е истината за истинската любов. За съжаление не всички имат щастието да я изживеят, но затова пък в живота винаги има една най-голяма любов, дори понякога и "невъзможна", която човек ще си спомни в последния миг.