Политическата коректност прилича на ядене, в което, за да не се обиди никой, са сложили по малко от всички по-известни хранителни продукти, след което сместа малко я варили, малко – запържили, а след това по малко държали във фурна и в микровълнова печка. И ако някой по-чувствителен език все пак открие в него някакво хомеопатично подобие на вкус, то това ще се дължи на щипката демагогия, която са му турили за подправка.
В политически коректен американски филм ще видим как трима полицаи – бял и черен мъж и жена с азиатска външност (която, сами се досещате, е старши на групата) – преследва банда, в чийто състав се смесват с чувство за справедливост полове и оттенъци на кожата, а в хода на филмовото действие става ясно, че полицайката и един от бандитите са с нетрадиционна ориентация.
Просто да се чуди човек как древните гърци, в чиято митология няма и следа от политическа коректност, са успяли (често чрез посредничеството на римляните) да населят небето с имена на планети и съзвездия, а нашата обща култура – с критерии за ерудираност. Боговете им си правят мръсно под път и над път, и въпреки това Питагор, казват, в знак на благодарност, че последните му подшушнали знаменитата му теорема, закарал на заколение пред олтара сто бика (сиреч, направил хекатомба). Сякаш че гърците отвъд вековете ни казват: «Какво да ни правиш, такива сме. Затова и боговете ни са такива.»
Все пак те доста биха се удивили защо ние, живеещи със самочувствието, че имаме по-хуманен Бог, се стесняваме да го покажем. В скандинавски град, например, кметството може да реши да не се слага на площада коледна елха, за да не бъдат засегнати чувствата на малцинството, чиято религия е основана няколко века след Христа. Ето това се казва да си политически коректен! Докога петте скандинавски страни ще продължават гордо да развяват христианския кръст върху националните си знамена – нека оставим този въпрос като открит.
В съседна Германия пък, във Вупертал, през 2014-та година, представители на същото това малцинство си организирали шариатска полиция, която се опитвала да убеди минувачите да не пият алкохол, да не слушат музика и (независимо от вероизповеданието си) да ходят на джамия. По този начин някои членове на малцинството всъщност показали, че стига да могат, биха задгърбили светските закони на страната, за да живеят според тези на шариата.
Тези въпроси звучат особено остро на фона на проблема с мигрантската вълна към Европа от последните години. Редица влиятелни политически лидери се опитват да убедят електората, че е едва ли не късмет да имаш наплив на толкова способни хора, които идват тъкмо навреме, за да ни помогнат да решим въпроса със стареенето на населението на Стария Континент. Че между тях има много от тези, които ще копнеят за шариата и че това само ще задълбочи и без това станалата конфликтна ситуация, се споменава по-рядко.
В западните страни телевизията предпочита да показва примери за щастливо интегрирали се мигранти и се опитва да ни внуши мисълта, че стига само да умножим тези примери, да речем, по хиляда, и ето ти проблемът с мигрантите успешно решен. Нека в тази връзка да напомним някои прости истини, без да ни е грижа дали са политически коректни или не.
В миналото, когато основната част от чужденците, преселващи се в Западна Европа, идваше по законен път (т.е. с виза), западноевропейските страни сами избираха в съответствие със своето законодателство кого да приемат и кого – не, ръководейки се от съображения кой би им бил полезен и с какво. Става ли въпрос за настоящата мигрантска вълна, никой изобщо не е имал реалната възможност да прави социологическо проучване на масите, които прииждат. Да се срещат сред тях по-често надарени люде, отколкото другаде по света, това най-вероятно ще прозвучи съмнително. Сигурното е, че идват хора, готови да поемат риск и стремящи се да уредят живота си в Европа. И които ще искат да докарат при тях след време я братче, я сестрица. От родните им села пък, заразени и окуражени от примера им, ще дойдат нови и нови пришълци.
На фона на това преселение на народите, което няма намерение да спре от самосебеси, ясно се открояват два противоположни подхода сред политическия свят. Политкоректните се опитват да пледират чрез емоционални доводи към необходимостта да разтворим сърцата си и да виждаме само една страна на въпроса, тази да се решат насъщните проблеми на прекосилите Средиземно Море.
Другите пък, тези от някои източно- и централноевропейски страни (а напоследък и от Италия), си спомнят преди всичко за три неща. Първо – че са избрани, за да защитават най-вече интересите на своите съграждани. Второ – че територията на една нация ѝ е дадена, за да се реализира нацията в тези си граници в материален, културен, духовен и всякакъв друг план. Затова нацията сама трябва да избира кой чужденец да може да дойде на територията ѝ . Обединена Европа съществува само от десетилетия, а зад гърба си нацията има векове на борба за самоутвърждаване, с върхове и падения. И накрая трето – че да си политически отговорен означава да си задаваш въпроси относно последствията на това, което правиш, и да не отбягваш нелицеприятните отговори. А ето и някои от тях.
В Европа няма обмислена система за контролирано приемане на такъв голям брой хора. Ясно е, че значителна част от тях ще останат за постоянно. Естествено е те да се влеят в редовете на вече съществуващите етно-религиозни общности. Щом в Западна Европа има проповедници-салафисти, да не се учудваме, когато в близко бъдеще в предградията едно след друго започнат да никнат нови островчета, в които се живее не според светските закони, а според предписанията на споменатата по-горе шариатска полиция. Така ефективната територия за реализиране на нацията ще се свива като шагренова кожа.
Щом има религиозен екстремизъм, ще има и тероризъм. Впрочем както е известно, от Сирия през Гърция до Западна Европа са се добрали и авторите на някои от неотдавнашните терористични актове. Ако приемем, че на 10 000 мигранти има един терорист, който успее да убие (естествено, някои от представителите на местното население), то ще посмеят ли политически коректните политици да доказват пред близките на загиналите, че последните е трябвало да бъдат принесени в жертва в името на това да бъдат решени проблемите на останалите 9 999 мигранти?
Дори да оставим въпроса за тероризма настрана, имаме ли право или не да се запитаме до какво ще доведе такава една насилствена промяна на физиономията на нацията, чрез внасяне на големи дози от население, което няма да приеме положително христианските ѝ корени и няма да изповядва нейните лаически ценности? И в какъв свят ще живеят (ако нещата продължават по този начин) нашите деца и внуци?
Това са част от въпросите, които гражданинът, желаещ да остане политически коректен, не трябва да поставя. Нищо, че си плаща данъците и, следователно, е създал една макар и мъничка част от материалното благополучие на страната си. Ако пък става дума не за обикновен гражданин, а за политик, то преди той да каже каквото и да било по тези въпроси, трябва да е сигурен, че няма да го упрекнат, че се изказва като еди кой си лидер на крайно дясна партия.
Политическата коректност често се превръща в синоним на стерилност, която парализира опитите нещата да се казват такива, каквито са. Кошмар за всеки политик е да сънува само политически коректни сънища. Представяте ли си – даже и насън да не може да говори това, което мисли?!
А «политически коректен виц» – това е виц.
© Владимир Костов Todos los derechos reservados