„Имидж“. Нова дума в нашия речник, която се пръкна заедно с безкръвните промени от края на миналия век. Ще рече Образ, визия, онова, което виждаме отгоре, на повърхността. Да, именно, което виждаме и което искат да видим ония, които ни го представят. Тук няма да дебатирам имаме ли нужда от новите чуждици в езика ни. Затова ще пренебрегна езиковите си въжделения и ще използвам смело тая чужда дума, за да подчертая факта, че зад нея стои една нова характеристика на отношенията, която дойде именно със споменатите промени.
Мнозина от нас са срещали онзи, новия тип преуспяващи хора. Яхнали буйния кон на прогреса, неспиращи се пред незначителните пречки на делника и пренебрегващи интереси, чужди желания и права, да се носят към хоризонта на успеха. И мнозина от нас са възнегодували срещу безочието и арогантността им, но и тайничко са си казвали: е, нали такова е времето, на бизнеса и парите. И казвайки си го са се примирявали с дребните несгоди, които им носи тоя чужд успех. Ще го преживеем, нали сме живи и ние. И дишаме, ядем нещо и все още може да се радваме на пролетното слънце.
Но какво е нашето учудване и недоумение, когато видим същите тези представители на успешния живот по екраните на масмедийте да обясняват нещо. Или ще ги чуем, колко били загрижени за общественото благо и за просперитета на членовете на същото това общество. С упрек към собствения ни предразсъдък ще разберем как били помогнали на някой дом за стари хора или детска градина със своята безгранична филантропия, защото не можели да си представят, че собствените им родители или деца могат да живеят сред такава мизерия. И какво е нашето недоумение, като разберем, че тези бляскави и модерни хора също като нас изпитват несгодите на държавата ни, но за разлика от нас те не се примирявали и се борели с тия несгоди, като юнакът срещу триглавия змей.
И тогава настъпва съжалението и самообвиняването ни. Как сме могли да бъдем такива толупи, и как сме могли да завиждаме на тия красиви и млади хора, дето ден и нощ радуват за доброто на нас и на децата ни!? Дето отдават мило и драго, само родителите ни да доизживеят спокойно и доволно старините си. Тогава си спомняме и оная максима, че богатият е заслужил охолния си живот не по-малко от бедният – мизерията си. Нима не заслужаваме прокобата си на вечно бедни и незначителни индивиди, които са обречени с кървав пот да изкарват хляба си? Нима още Бог, прокуждайки ни от Градината си не ни осъди на вечни мъки!? Тогава какво са ни виновни инициативните и напористите? Всекиму според положените усилия и заслуги.
До тук всичко е ясно. Така искат да го разбираме ония, които налагат правилата. Така ни го представят онези, които считат, че по-големия и апетитен пай от баницата е техен по право. Така го приемаме и ние от слабост, незаинтересованост и малодушие. Но какъв е генезисът на тия отношения? Кой и как ни ги наложи? Градивни ли са те или ще доведат до неминуемо и болезнено изравняване на позициите? И не са ли те причината за новите предизвикателства, пред които е изправено съвременното западно общество. Разбирате, че говоря за съвременния тероризъм и религиозния фундаментализъм, на които сме все по-чести свидетели.
Това са въпроси, които изисква едно пространно и задълбочено изследване, каквото тук не ми е целта. Нека да се върнем към образа на преуспелия съвременник и общественото мнение, което тоя образ налага за себе си и за отношението му към обществото. За имиджа.
„По дрехите посрещат, по ума изпращат“. Тая българска пословица може много точно да ни послужи за нашата цел. Или поне първата ѝ част. Преобразяването на вълкът е стар похват, познат до болка в нашия свят. Универсалната истина, че не си мени нрава не ни послужи, за да разберем, че онова, което виждаме е само един грижливо префърцунен образ. Външна лъскава повърхност, целяща да ни заблуди и да ни манипулира. Не случайно модерните корпорации харчат милиони, за да полират представата за себе си пред обществото. На тази положителна представа се гради просперитета им и инвестицията се мултиплицира в баснословни печалби. Харчат се несметни богатства за реклама, плащат се огромни суми за Пи Ар (друга чуждица, означаваща хлъзгавото и невярно определение Връзки с обществеността) агенции, подвеждащи публикации и фалшива благотворителност. Полагат се огромни грижи и старания за здравия и жизнен външен вид на висшия мениджмънт (пфу!), логото на компанията, огромни и бляскави лимузини и още куп други залъгващи манипулации. Само да не си помислим, че тоя човек, или фирма водят нездрав или порочен живот. Че кой би се доверил на един дрипльо? За да съм честен, аз не бих.
Ето, че стигнахме до основния фактор, отговорен за нуждата от бляскав имидж. Доверие. Една характеристика на обществото, без която то нямаше да го има. Именно доверието е отговорно за сплотеността в обществената йерархична структура. Без него връзките в едно общество биха се изродили до обикновено силово взаимодействие при което подчинението ще се налага отгоре на долу (разбирай от по-силния към по-слабия). В условията на доверие по-слабият се чувства морално задължен да се подчини на по-силния без за това да се налага да го ръгат с остена. Затова доверието, основаващо се на добрия имидж е толкова важно в съвремието.
Ако трябва да разгледаме логиката и принципите на тия взаимовръзки ще заорем в една друга блатиста тема. Това е темата за връзката между положителния имидж и действителните (морални, етични и психични) характеристики на субекта, стремящ се към него. За един добре подготвен психолог не би представлявало никакъв проблем да анализира с поглед лъскавия хубавец пред себе си. Но не всеки би могъл да бъде толкова подготвен. Въпреки, че с напредването на възрастта човек получава значителен опит в разпознаването на неистината и лицемерието. Но ние, като едни слаби и емоционални същества сме склонни често да загърбваме здравия разум и да се водим от емоции, които рядко са добър съветник. Именно затова целящите да наложат един положителен имидж разчитат точно на нашата емоционална страна и не обичат много да бъдат анализирани логично.
Това означава ли, че всички добре изглеждащи и напудрени хубавци имат за цел да ни манипулират? Не, разбира се. Външната красота си остава за предпочитане пред един изоставен и дрипав облик. Но, стига тя да е отражение на едно по-дълбоко и искрено вътрешно съвършенство.
© Атеист Грешников Todos los derechos reservados