Ето, пак стоиш пред мен и повтаряш колко много си дал на своите приятели, с колко много неща си им помогнал и за колко още си им отворил очите. И аз стоя и те слушам – една от твоите приятели. Не се бяхме виждали от толкова много време, а ти вместо да ми се зарадваш започна “най-добрата” тема, която можеше да се подхване. Гледах те. Опитвах се да проумея какво става с теб. Ти не беше същия, не беше себе си, не беше моят единствен приятел. А сега говореше за другите като за длъжници, които несъзнателно просят твоето внимание, а точно преди година беше коренно различен, беше като тях - мил, любвеобилен, самотен; тогава оценяваше чуждото внимание и подкрепа. А сега какво? Не си същия!?! Говориш предвзто, с насмешка за миналите дни, за нас, за времето, в което бях твоята малка сестричка, твоят олтар, твоята утеха.

Да, сега вече е друго, не е същото - ти имаш нови приятели.Каза ми, че  те били до теб в трудните моменти и те подкрепяли, а не пожела да видиш, че и аз бях до теб винаги, дори, когато бях далече, разбирах те и те обичах, забрави как правех всичко за едно кафе с теб.

...А сега те слушам и си мисля какво даде на мен?! Сега, когато бях далече? Когато исках и ми трябваше подкрепа? Къде беше?!? При новите си приятели? Защо не се обърнеш назад и не видиш какво бях за теб? Защото те е страх, че ще видиш и себе си, нали ? Ще видиш какво си изгубил?

И сега пак изричаш онези думи „приятелство” и „ние” – вече две несъвместими думи. Знаеш ли защо? Защото не искам някой ден да се хвалиш, както сега на мен, колко много си ми дал и колко много си направил за мен, защото ти не ми даде нищо повече от шепа спомени, изплакани очи и върнато, ранено сърце!