За свободата

Може ли човек да се повтаря? Да повтаряш стремежите и мечтите на всеки преди теб, на всеки около теб, на всеки, който поне за секунда се е замислял. Човек си мисли може ли да състави правилно изречение, ако липсват всички съставни части, които са му нужни. А може ли да подреди добре живота си, ако липсват всички онези малки детайли, които да го правят красив?

Мисля – съществувам! Ха! А: действам – живея? Винаги сме се борили за свобода. Тя – „свободата” бе така вулгарно изнасилена, като понятие, че рядко вече можем да я дефинираме ясно и точно. Няма да говоря за свобада и свободия, няма да споменавам за борби за свобода. Свободата в рамките на демокрацията, също толкова фалшива, колкото свободата в онзи „другия” режим, звучи не само като химера, не само като една хиперексплоатирана празна дума, но и като вид подигравка със самата идея за свобода.

Няма и да си задавам глупави риторични въпроси, толкова глупави, колкото глупав би бил един патос говорещ за, от името, и в името на „свободата”. Тя, доколкото тя може да съществува и да приеме реална форма, е в съзнанието на личността. Ако се възприемаш като свободен сигурно си успял да се заблудиш, ако страдаш по изгубената свобода (а тя няма как да бъде изгубена щом не си я притежавал) си просто страхлив, невеж глупак. А глупците трябва да бъдат съжалявани. Съжалих ги когато се огледах и ги видях, замислени. Съжалих и заблудилите се.

Единственото смислено и значещо действие свързано със свободата е да се бориш за нея. Не я получаваш даром, не я получаваш никога. Винаги има нещо, което да те спира, да те ограничава. Ако свободата е самоцел, а действията – безсмислени, сигурно излиза, че всички сме глупци. Глупав си ако се бориш за нещо, което не би могъл да достигнеш, глупав си ако си мислиш, че притежаваш нещо, което никой не притежава и не ще получи и още по-глупав си ако се откажеш да го търсиш.

Свободата, обаче е едно такова състояние на духа, което макар и не цялостно можеш да постигнеш.  Със сутрешната чаша кафе, без да бързаш за работа, с безгрижното вървене по алеята в парка, без мисълта ти да го напуска, с топлата прегръдка на човекa, който те обича само задето съществуваш (ако успееш някога да го откриеш).

Днес когато границите са вече само една червена линия на картата и когато не си ограничен от определен политически строй, чувстваш ли се по-свободен? Затворен в панелката, в лъскавата вила край столицата, в собствената си ограничена представа за света намираш късчета свобода залъгвайки се. А ключовата дума е „страх”. Боим се да надзърнем отвъд този ограничен свят – ограничен най-вече от самите нас. А страхливецът не може да бъде свободен.

Не можеш да робуваш на емоцията, нито на разума, нито на нормите, а ако го правиш не си свободен. Не можеш да си егоист, но можеш ли да мислиш само за другите? Не можеш да си патриот и глобалист, не можеш да си човек и да си свободен. Не си див звяр, не си безгрижна газела, не си волна птица. Съобразяваш се и се съобразяват с теб. Всеки ден отнемаш по мъничко свобода, и ти бива отнета такава. Сам съумяваш да прекършиш крилете си...

И все пак намираш единствения признак за свобода само когато се бориш за нея. И единственото доказателство, че тя съществува е твоята представа за нея. И си поне мъничко свободен, когато я търсиш.

И ако сам не си забраниш можеш да я откриеш дори и само в това да изразиш себе си.

Свободата е желание.

Свободата е изкуство.

Свободата, най-сетне, е словото.