За съденето и съдниците
Нерядко срещам, включително в литературните сайтове, изрази от рода на: “Бог е единственият съдник.”, “Само Бог има право да съди.”, дори “Кой си ти, за да ме съдиш?” В такива случаи оставам с впечатлението, че употребяващият подобен израз човек не иска да поеме отговорност за изреченото или извършеното от самия него. Ами че ако се оставеше само на индиферентния Бог да съди хората, щяха да настъпят безотговорност и анархия. Нямаше да се спазват нито писаните, нито неписаните човешки закони. Какъв би бил животът тогава, е показано в някои литературни и филмови произведения-антиутопии.
Широко известна е библейската максима “Не съдете, за да не бъдете съдени!”. Но какво е нейното същинско значение? Изглежда ми логично следното тълкуване: не обвинявай някого за нещо в аспект, в който самият ти не се чувстваш напълно (или почти) безупречен. Защото могат да ти бъдат отправени контраобвинения в същия аспект.
В този смисъл аз лично съм съгласен не само Бог, но и всеки човек да ме “съди”, т.е. преценява и евентуално укорява (независимо доколко ме познава и дали изобщо ме познава) за всяко отделно мое изказване и всяка отделна моя постъпка, и да поемам пълната отговорност за думите и делата си. И ми се струва, че това би трябвало да важи за всички.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Атанас Димитров Todos los derechos reservados
