Тъжно е да се признае, но в най-тежките моменти от живота си сме винаги сами и трябва да намерим силите и хладнокръвието, за да ги преодолеем. Друга истина е, че за най-мрачните етапи от живота си нямаме идеята как да действаме, за да ги преодолеем, но това е нашата вътрешна, житейска битка. Няма кой да те научи на това или онова, освен животът, който е безценен в това отношение. Строг учител, подготвящ изненадващи тестове, които поне в началото няма да успяваш да взимаш с отличен, но ще им хванеш цаката, защото нямаш избор.

      Когато си сам, с цяло гърло ти се иска да крещиш, че не желаеш да бъдеш сам и ако някой се прави на прекален смелчага, че може винаги сам нещо си, не му вярвайте. Той има най-голяма нужда от подкрепа. Кой знае душата му как се мъчи в този момент, но нещо има, което да го спре да потърси и да настоява за опора. Може би неувереност, може би предишно отхвърляне, комплекси и т.н. Може и да е сърдит на целия свят, но със сигурност не преминава през нищо леко. Всеки реагира на нещастието си по различен начин, както може. Един ще му се отдаде, а друг ще симулира, че не съществува. Болката и в двата случая остава някъде между редовете скрита.

       Как реагирам аз, когато съм в труден момент? Затварям се, слагам преграда между себе си и света и за жалост не спирам да премислям проблема си. Проблемът е в ума ми 24/7. Мога да отричам, че съществува, но го има. Отричам, защото ме е срам да призная, че съм слаба в даден момент, че се нуждая от помощ. Винаги съм го играла силната жена и съм силна, но понякога товарът, който нося ми идва свръх. Не мога и не искам да го прехвърлям на някой друг, а просто да споделя, че нещо ми пречи и точно това споделяне ми е препъни камък. Не го усвоих съвсем. Още се съпротивлявам да се разкривам пред хората. Да, зная, че е важно какво и пред кого споделяме, но прекалената затвореност също може да е убиец. Къде е балансът? Не зная. Действам според интуицията си. Ако тя ми каже да споделя, го правя, ако ли не – не го правя.

      За трудните моменти и тяхното преодоляване рецепти няма общо взето. Можем да се молим само Бог да ни ги спестява до колкото е възможно и с високо вдигната глава да преминаваме през тях, ако можем да си го позволим. Не можем да сме вечно над нещата, но можем да го играем, че сме. И да не забравяме, че преди всичко трябва да търсим сила в самите себе си. Ако все чакаме някой да ни спаси, може да останем много разочаровани. Никой не ни е длъжен, както и ние не сме длъжни никому.