Началото на навлизането ни в света на живите не е свързано с договорно отношение, в което при неспазване на клаузите да биваме съдени от върховенството на някое величество. Животът е малко по- различен от функционирането на едно акционерно дружество. И въпреки това общността, която обитаваме, няма как да бъде  структурирана без правила, закони, разпоредби, но, разбира се, в качеството си на предпазващи от садизъм, чудовищност, деструктивност (макар че историята помни много примери на подобни поведения независимо от съществуването на цивилизована законодателна рамка) или иначе казано, в качеството си на съхранение на човешкия вид и пространството, което се създава около неговото съществуване. 

В този текст ще говоря обаче не за етика, религия и догматизъм, а за личностовото функциониране и животът в калъпа на "трябва". Ще се опитам да опиша посоката на мислите и изводите, до които стигнах в последните няколко седмици, произтичащи от това ръководство.

 Изхождам от принадлежността, без която личността би била просто една утопична идея тъй като ще е лишена от един базов аспект на функциониране - социалното ѝ начало или връзката на единицата с цялото. Системата, групата, общността, държавата, светът... Всичко това, за да просъществува, се нуждае от някаква рамка, от някакъв модел от правила и закони. А може би вписването в тази рамка ни дава чувството за принадлежност? Не знам...  Най- първата принадлежност, на която се учим, това е принадлежността към семейството като система от фигури, личности, модели и пространство, върху което да е случват някои доста сложни процеси, пространство, което да ни научи как се става човек.  За тази принадлежност човек не се бори, тя му се дава като сигурна база, върху която ще гради последващите си принадлежности. Когато в една система господстват ригидните правила, бетонираните изисквания, това е ясен индикатор за липсата на стабилност, за несигурните ѝ основи, които вероятно са на път да се срутят. Според мен, това за което говорят ригидните правила на първо място, това е за липсата на доверие между членовете. Доверието в групата, което ще се екстериоризира към света или интериоризира навътре към личността. Тук е моментът да се изнесем малко извън семейството като структура и да приложим нашите разсъждение и към другите групи и общности. Най-сериозният екзистенциален страх за повечето юноши е  заплахата от изключване, лишаване от принадлежност към групата на връстниците, тъй наречените "компании", която е една своеобразна заплаха за междуличностна изолация; А да загубиш усещането, че си именно ти, а не някой друг е равносилно на чувството, че изчезваш.  Ще си позволя да цитирам Ерик Ериксън, който определя идентичността като: "... процес, осъществяващ се на всички нива на умственото функциониране, чрез който индивидът преценява себе си в светлината на начина, по който според него другите го преценяват. Той пък преценява техният начин да го преценяват през призмата на това как самият той възприема себе си в сравнение с тях и в сравнение с типове, които са станали релевантни за него."  И може би трябването точно това поддържат. Но парадоксално, колкото повече поведението бива фиксирано в отговарянето на изискванията (първо външни, а след туй интроектирани като "вътрешен глас"), толкова повече поривът към самопознание е блокиран. И какво излиза? Че бягайки от екзистенциалния страх от загуба на идентичност, ние бягаме от нас самите. В един момент нещата просто са излезли извън контрол - съзнавайки, че постепенно и чувствата са станали въпрос на задължение, окарикатурени са до чудовищност, късаме връзката с човека, предвид този изроден характер на емоционалност, защото зарядът на такава емоционалност не е достатъчен да се случи сцепление. Насилствено са навързани няколко възела в отчаяние, но те ежеминутно се разплитат... защото господства потребността да се притежава, да се обективизира и обездушава другия. Така, както се отнасяме към нас самите - като към НЕЩО, което ТРЯБВА да изработва правото си да съществува в света. Отнасяме се към себе си като към апаратура със зададени параметри на полезно действие, която има за цел единствено да покрие дневната си норма за готова продукция. И низ от наказания, кастриращи и смазващи, превръщащи душата в инвалид без патерици. О, колко лесно би било, ако работехме единствено за готова продукция! Колко лесно и колко тъжно...

Да, но ние не сме неща и ако трябва да изработваме нещо, това е първичната, физиологична основа за нашето съществуване - прехраната. Но пак това няма как да се случи, без човешка връзка, защото колкото и да сме индустриализирани, все още нямаме в тиловете си контакти за захранване в електрическата мрежа, уви, захранваме се чрез емоциите си, които са възможни единствено благодарение на съществуването на другия като субект, а не като обект.

Животът не е фабрика, не е натрупан капитал.

В заключение бих искала да спомена, че живеейки в рамката на условностите, ние не сме пълноценни жители на света, лишени сме от възможността да понасяме поражения, провали и разочарования. А това ни прави цели, това ни прави хора. Защото как иначе да бъдем щастливи? Щастието е синоним на завършеност, на цялост, не ригидо разчленяване, не отговор на очаквания и не побираме в калъпи.

Да прегърнем несъвършенствата си и да ги заобичаме, така именно ще заобичаме себе си с любов истинска, лишена от условия.