Виното и любовта по своята същност са божествени. Пратени са от Бога и в тях откриваме Него. Те са омаята, която ни преобразява и опиянява. Изкуство е да правиш вино и любов. И зависи това изкуство къде ще те отведе – в рая или в ада. Посоката избираш ти. Сладостта на рая или пожара на ада. Разголено тялото ни е готово да тръгне, в която и да от двете посоки стига да не е само. А в името на любовта болката, сълзите, несгодите ще бъдат удавени в горчилката на виното.
Кой остава безразличен към Празника на влюбените в неговото навечерие? Никой! Без значение дали има или няма половинка. И в двата случая мислим за любовта. В единия сме благодарни, че я имаме, в другия, се надяваме да я срещнем. С човек до нас животът има смисъл. Имаме опора. Има кой да прави нещо за нас, а и ние за него. Споделената любов е пратена от Бога. Несподелената е наказание от дявола. А с виното в ръка можем да празнуваме или да давим мъката си...
След здравето най-ценно за нас е да бъдем обичани. Страшно е, ако сме сами и искаме да намерим утеха в чашата вино. Пресушим ли я, усещаме пак самотата. Родени сме, за да минаваме през живота с някого, хванати за ръка. Така пътят става по-смислен и не е страшен. Боли, ако от отсрещната страна на леглото не се събудим до някого. Ако няма кого да целунем за лека нощ. Да, всичко се преглъща в този живот, но вкусът на горилката остава на небцето дълго време и не е леко.
На Свети Валентин се сещам и за старите си любови – някъде с трепет, другаде със срам. Присмивам се и се обвинявам за старите си грешки, които после определиха и бъдещето ми. Не става само да обвинявам другите за тях. На арената на моя живот всички и грешки, и точни попадения са моя отговорност. Не се опитвам да ги забравя. Те са уроци и само се надявам да съм се поучила. Ако ли не, затова е виното! Ще изтрие някой спомен до сутринта, а после пак същото.
За виното и любовта особено важно е физическото съприкосновение, за да бъдеш пиян от любов. Затова често едното съпътства другото. Вино без любов сякаш не може, а обратното? Любовта пиянство ли е? Сигурно. В моментите, когато съм била влюбена, съм била сякаш пияна. Не се срамуваш да признаеш това, което мислиш. Даже искаш да го кажеш, защото в друг случай не би посмял да го сториш. И от виното, и от любовта идва смелост. Правим лудости, които иначе не бихме посмели да сторим.
На 14 февруари смятам да посветя една чаша вино на всички любовни драми в живота ми. Ще е само една. Миналото не заслужава повече внимание. Ще е достатъчна, защото ще замъгли съзнанието ми. Ще ме изпълнят гняв, разочарование и тихата нотка на желанието някои неща пак да се върнат. Ах, как се мразя заради това усещане! Защо искаме да си причиним едни и същи неща отново и отново? Нима болката и удоволствието вървят наистина ръка за ръка или обичаме да се саморазрушаваме?
Вино не умея да правя. Остава ми само любов. Пожелавам си това да е състояние на духа ми не само един ден в годината, а във всеки ден. Защото влюбеният може онова, което за необичащия е непонятно. Можем, когато обичаме, когато виждаме, че си струва, когато знаем, че сме обичани. Другото няма смисъл. Идва и си отива и си оставаме същите. Но след любовта нищо и никой не е същият. И когато си обичан, виното има по-различен вкус. Утолява насладата, а не лекува рани.
© Николина Барбутева Todos los derechos reservados