ЗАЩО

       Тя стои срещу мен и ме гледа студено. Питам се къде загуби погледът ù меката си ласка. Нещо ми говори, но гласът ù е без топлина, всъщност по-точно казано, говорейки, тя мълчи, защото нищо конкретно не казва, защото говоренето ù е едно бягство от мен, от ситуацията и обстановката. Докато я слушам, в мен пролазва сянката на една убийствена далечност.
       Лицето ù отдавна загуби маските, с които ме залъгваше. Сега то е прямо и открито, истинско – безизразно, равнодушно и студено, от него лъха на зима.
        Сега тя се опитва да скрие отчуждението си от мен зад словесната маска. И защо са всички тези напразни увъртания, тези безсмислени потоци от думи? О, аз чудесно разбирам всичко и без тях, можеше да ми ги спести.
       По-добре да мълчи. В тишината поне има мъничко място за надеждата, а този водопад от думи, тази безпределна словесност има толкова краткия и ясен контекст: "не". Защо по толкова труден и дълъг начин да кажеш едно "не"!?