Произведенията на младия Маркс са предимно философски по своя тон и хуманистични по своя характер. Но в своите по-зрели години Маркс се обръща все повече към икономическата история като обяснение на скритите сили, предизвикващи промяна на обществените форми в историята.
     Като младеж Маркс изучава философията на Хегел. В сферата на социалната философия Хегел се противопоставя на индивидуализма на Лок и на теориите за обществения договор, и се връща към холисткия, организмичен възглед за превъзходството на държавата, създаден от Платон. За разлика от Лок, Хегел набляга на нашата обществена природа и поддържа възгледа, че ние не сме родени с "естествени" права, нужди и пр.; те са културно внедрени от отделните общества, в които хората са израсли. Следователно индивидът не може да стои извън обществото и да го съди. Всичко, което прави индивидът е израз на социалния строй, чиято част е той. А обществото, на което някой е член се разглежда от Хегел като здраво споено органично единство от тясно взаимно зависими части - подобно на частите в живия организъм. Всяка дейност в обществената система е израз на истинската първична структура на това общество. А тъй като този обществен организъм е вечно изменящ се и еволюиращ, истината никога не може да бъде повече от исторически относителна; това, което е заблуда в днешните социални условия, утре може да бъде истина в утрешната обществена структура.
     Според Хегел историческите промени неизбежно преминават през един диалектически цикъл на теза, антитеза и синтеза. В замяна на една група условия (тезата) идват зародишите, които водят до нейната противоположност (антитезата), от която отново се появява нова действителност, която е синтезата на двете. Маркс смята, че Хегеловата диалектика е решаваща за разбирането на икономическите сили, които действуват в обществото.
     Но Маркс скъсва с хегелианството по един решаващ пункт. Докато Хегел смята, че първичната реалност е идеална, Маркс настоява, че тази първооснова е материална. Марксовата социална философия често е наричана диалектически и исторически материализъм, въпреки, че той самият никога не е използвал тази фраза. Материализмът на Маркс е свързан с действителните основни източници на живота на истинските хора от народа, опитващи се да оцелеят, а не с фалшивите идеали на интелектуалците, поетите и артистите.
     Маркс се интересува от проблемите на човешкото благополучие. Дехуманизацията, експлоатацията и отчуждението на работниците едни от други, от изработеното от собствените им ръце, дори от самите себе си, се дължат, според Маркс, на неадекватността на господствуващата икономическа система.
     Ролята на държавата е да осигурява защита на собствениците и да насърчава тези, които управляват благосъстоянието на обществото. Тя използва своята военна мощ за да създава колонии в прединдустриалните страни, а войните се водят между нациите заради търговски грабежи, права върху суровините и присъединяване на пазари. Вътрешните закони, приети в държавата са предназначени точно да осигуряват юридическата рамка, която да защитава интересите на властвуващите, а не на трудещите се класи.
     Причината държавното управление в индустриалните страни да функционира по този начин се състои във факта, че средствата за производство остават в ръцете на малцина хора, чиито претенции спрямо властта се основават на владеенето на капитала от тяхна страна. Няма по ефикасно средство от цялостната смяна на икономическата база на обществото, ако искаме да променим обществото. Промяната означава абсолютно премахване на частната собственост върху средствата за производство. Това е първата, необходима стъпка по пътя на новия световен строй. Държавата, държавното управление с неговите служители и закони ще отмрат в хода на промените. В комунистическото общество не би имало престъпност, алкохолизъм, религия, експлоатация, глад или бедност. Всички средства биха били насочени към производство на неща, задоволяващи потребностите на хората, а разпределението на тези продукти би било според един разумен план и според индивидуалните нужди, а не от господствуващите ирационални пазарни методи, чрез които стоките и услугите се разпределят в капиталистическото общество.
     Всяко човешко общество е съставено от две основни нива: икономическа база (субструктура) и обществена надстройка (суперструктура). Сърцевината на икономическата база е начинът на производство, който включва всички икономически мерки, които хората предприемат за да произвеждат своите стоки и услуги. Обществената надстройка обхваща широко разнообразие от прояви на културата, подредени от държавата и образователната система към изкуството и религията, философията и правото. Всички те са в директна зависимост от икономическите организации на обществото. Фактически Маркс твърди, че когато икономическата субструктура се променя, променя се и социалната суперструктура. На практика това означава, че всяка икономическа система създава такива видове изкуство, философия и религия, които съответствуват на господствуващия икономически ред в дадено общество.
     Маркс разглежда европейското общество като създадено от две основни класи: работниците, представени като пролетариат, и собствениците на средствата за производство, представени като буржоазия. Отношението между тези две класи е една непрекъсната борба и конфликт. Притежавайки средствата за производство, членовете на буржоазията са в състояние да властвуват и да експлоатират работниците, които нямат нищо друго за продан освен своя труд. Собствениците на средствата за производство настройват работниците едни срещу други, принуждавайки ги да се конкурират помежду си в това колко по-ниско да продадат своя труд. Крайният резултат от това е, че въпреки, че работниците осъществяват икономическия процес и цялата култура, те нямат власт над нея и в действителност са й подвластни. Маркс разглежда това господство на човешки същества и на човешката култура над други човешки същества като отчуждение (алиенация).
     Марксовите съчинения за научната основа на икономическата действителност са осветени от скрит морализъм. Това е най-очевидно в Марксовото развитие на Хегеловото понятие за отчуждението. И за двамата да се отчуждаваш означава да овъншностяваш или да обективираш нещо, което в действителност е част от самия тебе, в нещо, което стои отвън от и встрани от тебе самия. Понеже то е наистина част от личността, отчуждената личност е раздвоена или разделена от самата себе си и нейният живот губи тази органична цялост, за която още Платон говори като за един човешки идеал. Марксово прилага това понятие в своя анализ на отчуждението на личността на работниците от деветнадесети век по време на техния труд.
     Отчужденият труд е социален антипод на труда като самодейност. Съществуват четири взаимно свързани аспекта на отчуждението: от продукта на труда, от самия труд, от човешката родова същност и самоотчуждението. Същевременно отчуждението е и отчуждение на човека от човека. Частната собственост е необходим резултат от отчуждения труд, който е социално отношение, изразяващо неравенството между хората. Отчуждението предизвиква редица отрицателни последици върху обществения живот: в областта на икономиката - господство на вещните отношения над субекта на труда; в социалната сфера - трудовата дейност и отношения стават външни, противоестествени за човека; в морала - трудът не е свободна изява и самореализация на човека; в политиката - човекът се включва в труда посредством външна принуда, трудовите отношения се реализират посредством политическите институции. Отчужденият труд е исторически първата форма на цялостното социално отчуждение и е в основата на останалите негови форми - идеологическо, психическо и пр.
     Коренът на капиталистическата система е частната собственост върху имуществото (капитал и средства за производство). Капиталът включва богатството от всякакъв вид: индустриалните предприятия, парите разбира се и институциите, които създават богатството. Пролетариатът не притежава капитал. Дори когато труд на работниците е оценен, съществува разлика между това, което те получават като заплата и стойността на това, което те произвеждат. Тя представлява остатъкът, който е отклонен за буржоазията. Откъде тогава идва капиталът? От принадената стойност на труда на пролетариата. В капиталистическата икономика работникът превръща своя труд в капитал, спечелен от буржоазията.
     Но, това положение не е вечно, а само временно. Всеки строй в историята съдържа в себе си зародиша на собственото си загиване. Капиталистическата система, според Маркс, загива от собствените си противоречия. Пролетариатът извършва революционна смяна на обществения строй.
     Неизбежният резултат от пролетарската революция е напълно новата система на устройване на обществото, комунистическото общество, в което личността ще бъде наново свързана със самата себе си когато частната собственост е премахната и всички хора правят това, за което са най-добре устроени, и получават от обществото всичко, от което се нуждаят не просто за да живеят, а за да живеят богато и изцяло като завършени човешки същества. Маркс предвижда двуетапен процес, чиято първа част е диктатурата на пролетариата (в нея работническата класа ще дойде на власт, ще унищожи класата на капиталистите, ще премахне частната собственост върху средствата за производство и ще насочва страната според нуждите и интересите на работническата класа). Това е формата на всички съществували и все още съществуващи комунистически общества до днес. Но постепенно, смята Маркс, крайният комунизъм ще се роди и държавата ще отмре защото няма да има повече нужда от полиция, която да защитава групите една от друга.