Есе на тема: 

Защо не пораснах... 

Аз учих в Испанската гимназия „Мигел Де Сервантес“ в София. Живях в една действителност, която беше реална, но и фантастична.

Днес, години след като завърших тази гимназия, оставам силно свързан с нея. Продължавам да живея в тази действителност, която ме изгради като личност. Защото като ученик в гимназията опознах стойността на човешките взаимоотношения. Тогава изпитах чувството на първата любов, радвах се на обичта на учителите и им се възхищавах.

Защото те ме научиха на много неща, не само да бъда отличен ученик. Те ми даваха не само учебни, но и житейски уроци, благодарение на които осъзнах колко много са ми дали. 

Помня своя първи учебен ден в Испанската гимназия… помня първите моменти, когато прекрачих прага на училището като ученик, първата ми учителка по испански език госпожа Галина Хитрова, първите уроци по испански… пред мен се откриваше един нов свят, една нова действителност. Реална и фантастична! Тези моменти не се забравят никога.

Най-ценните житейски уроци, които научих, заедно с вълшебното време, прекарано в часовете по езика на Сервантес и де Вега, научих през годините, прекарани в гимназията. Не само защото отразяват мили и скъпи спомени. Те са най-ценни за мен заради това, че ме изградиха като личност и оформиха моя характер.

И един ден отлетяхме… свободни, мечтаещи, търсещи… към необятните простори на живота. Разделихме се. Дали мечтаехме да сме отново заедно, дали си мислихме за времето, когато бяхме заедно? А нашите учители?

И въпреки че сега, години след като завърших училище, животът е друг и много различен, си задавам въпроса:

Колко струва човешкият живот без спомените, радостните моменти и мечтите от ученическото време?

Ние, врабчетата на Испанската, отлетяхме преди години от нея. За да се върнем един ден отново.

Всички заедно ли?

Може би да… А защо не?

Какво по-хубаво от това, нали?

Благодаря!