“За да променим света, първо трябва да променим народа; за да променим народа, трябва да променим семейството; за да променим семейството, първо трябва да променим себе си” - Конфуций

        Имате ли списък с десетте най-немислими неща, които някой на 27 може да прави в 4 сутринта? Ето ви един кандидат – да спорите по въпросите на глобалното затопляне с най-добрата ви приятелка, докато дружно сте гушнали радиатора в снежна декемврийска нощ.

         Аз виждах как това неминуемо щеше да ми се случи. Сякаш филмът 2012 не беше достатъчен, а Конференцията в Копенхаген беше черешката на тортата. Струва ми се, че в последно време направо е станало модно да си загрижен за околната среда.

        - Не е ли очевидно за всички какво се случва! – възкликна приятелката ми. – Нашите баби и дядовци не са можели да излязат от къщите си през зимата, защото са били заринати до покрива със сняг. Сега е само киша. Никой нищо не прави по въпроса, само си приказват политиците.

            - Повечето хора на света в момента се интересуват повече от собственото си оцеляване, не това на правнуците си – изтъкнах аз.

            - Само че няма да са правнуците ни, а децата ни, защото учените казват, че съвсем скоро промените в климата ще бъдат необратими. Тогава нашите мили политици най-сетне ще се сетят да предприемат нещо, а вече ще е твърде късно.

            - Не че не съм съгласна с теб, но как си я представяш тая работа? Хубаво. Правителството ще затвори всички фабрики, които замърсяват околната среда. Също ще спрем полетите и колите, за да елиминираме вредните емисии. И какво се случва? Собствениците на предприятия, които са платили предизборната кампания, ще се втурнат да ги убият, освен ако обикновените хора не ги изпреварят. Никой нищо не прави, защото ще предизвика държавен преврат.

            - Супер. Нека заграбим всичко сега и нищо да не оставим на децата си.

            Може би наистина сме си една алчна пасмина, помислих си. Може би тогава наистина заслужаваме да измрем. Може би това е тестът на природата: ако ме рушите, аз ще ви разруша. Експериментът с човешката раса не се получи, така че по-добре да го заличим. Това не го казах на глас, вместо това отговорих:

            - Добре. Ние си говорим за правителства, но всичко опира до това какво ще се приложи от нас, обикновените хора. Лесно е да се критикува, но когато се стигне до теб, съвсем лично до теб, ще направиш ли жертви? Кажи ми, би ли се отказала от всички съвременни удобства, които са източник на замърсяване, за да забавиш затоплянето? Това значи не само телевизия и компютри, но и електричество, влакове и болници. Забрави за радиаторите, ще трябва да се грееш на мангали и свещи през зимата.

            - Ако всички го правят, и аз ще го правя – вкисна се тя. – Защо, мислиш, че сме много по-щастливи от хората преди два века? Те са нямали компютри и телевизия. Нямали са друго и са правили любов като стане тъмно. Ако връщането със 150 години назад означава бъдеще за правнуците на правнуците ми, ще го направя и още как.

            Отворих уста да отговоря, а не излезе нито дума. Защо, наистина ли сме много по-щастливи от родителите ни или техните родители? Внезапно си спомних едно интервю с една куклена актриса от детството ми, която разказваше приказки за Педя човек, лакът брада в 8 без 10 всяка вечер. Като малка любимото ми нещо беше да се настаня в полата на майка ми пред телевизора половин час по-рано и да чакам приказката преди сън. Имаше няколко обаждания от зрители в студиото по време на интервюто, но едно от тях ми направи нещо повече от впечатление. Беше майката на едно петгодишно дете, която каза, че като била на възрастта на дъщеря си, най-хубавата част от вечерта била приказката с марионетките. “Хванах Педя човек по телевизията един ден. Бях развълнувана, затова извиках дъщеря ми да го гледа с мен. Вниманието ù се задържа само към минута, после ме изгледа учудено. Мамо, каза тя, тия кукли са толкова грозни! Наистина, като ги сравниш с играчките ù, си е така,” продължи жената. “Тя има прекрасно розово еднорогче, пет кукли Барби, дори големи глави с коса, за да им прави прически. Подаряваме ù ги, тя им се радва един-два дни, после ги захвърля. Всичките ù играчки са много красиви, но ми се искаше да изпитва поне частица от онзи възторг, който изпитвах аз навремето, като гледах приказките на кукловода.”

            Знаех… разбирах за какво говори. Това внезапно ме прониза като нож право в сърцето. Колко майки – по финансови или по други причини – се връщат на работа още преди децата им да станат на годинка? Родителите работят по 8-10 часа на ден, връщат се изморени и се чудят как да разделят времето си между готвене, пране, чистене и евентуално телевизия. Те просто усещат, че нямат достатъчно време за отрочетата си и за да изкупят вината си пред тях, им купуват розови еднорози и кукли барби.

            Според едно американско проучване съвременните тийнейджъри прекарват 40% по-малко време с родителите си в сравнение с 60-те години. Често казано, ако родителите на всички са от типа на баща ми, това не е голяма загуба, но генерално погледнато, ми се струва, че в устрема си да осигурят всичко на децата си, това някак им се изплъзва. Най-хубавите неща в живота не са неща. Въпреки телевизията, мобилните телефони и световната мрежа, хората са по-самотни от всякога. Признавам, в това отношение и аз съм така.

            Осъзнах, че гърбът ми вече изгаря на радиатора, а приятелката ми още ми говореше:

            - Няма да има проблем да живея в такъв нов стар свят. Хората винаги ще имат спорове за разрешаване, така че ще имам прехрана. Ама вие, икономистите, ще трябва да се върнете на полето.

            Ако бях обърнала внимание на думите ù, сигурно много щях да се ядосам или засегна. – Ваша чест, да не забравя, че такъв нов стар свят би значел и край и на много по-основни неща, на които си свикнала. Като книги например. Хартията ще е кът.

           -  Още по-хубаво. Дори няма да се налага да пиша присъдите, просто ще ги казвам.

          Странно как приемаме най-важните неща в живота за даденост. Денят ми на работа беше максимално неприятен в следствие на нажежен спор с един клиент. В безрадостно настроение се оттеглих обратно на бюрото си, включих си MP3 плеъра и си пуснах Амбериън Доон. И докато слушах гласа на Хайди Парвиайнен, най-красивото нещо, затворих очи и си казах, че ето, за това си струва да се живее в нашия ужасен свят.

            Ами ако никога не чуех тази музика повече? Беше немислимо. Опитах се да си представя живота без топла вода, без книги, без отново да говоря с приятелите си, които са в чужбина. В най-мрачните си кошмари се страхувам, че това някой ден би могло да се случи. Също се страхувам, че ако имах деца и им разказвах истории със стари марионетки, вместо да им нося играчки и да работя на половин ден, само за имаме повече време заедно, биха се чувствали недостатъчно обичани, понеже от приятелчетата си знаят, че любящите майки вместо това подаряват на дъщерите си всички еднорози и барбита, които поискат. Едно нещо е да мечтаеш за недостижими удобства, друго е да ги виждаш, да ги имаш и да ги изгубиш.

            Живея в необятен и в същото време механичен и ограничен свят. Но само него зная; той е моят механичен и ограничен свят. Не се чувствам готова да се откажа от него, сега или някога.

Имах парите, но не си купих кола през юни. Все още имам банков депозит, но все така нямам кола; и през март няма да имам. Няма да принтирам тази страница. И мисля, че подът вкъщи ще изглежда с плочки също толкова добре, колкото паркета от череша.

Моля помислете да засадите дърво преди да принтирате тази страница.