Здравей, приятелю!
Как си днес? Намръщен си, виждам, не си на кеф. Оти така? Не се ядосвай, ще ти мине, времето лекува... Гневът не е начинът, а нящо опасно, повярвай ми. Кара и мъдреца да издивее. Той не води към нищо добро, но е в началото на една пързалка, която води към страхотии. Сичките войни така са почнале е – от Троянската, та до... На война като на война, как се казва. А тогава няма значение кой какъв е, всички са губещи. Няма победители и победени. Все под ножа, все с марка “изгубил”. Абе, запуши я! Прас печата и... Хайде, успокой се, ела седни. Ха така, а сега дишай, дълбоко поемай, браво!... Видиш ли, действа...
Ха сега казвай. Вбесили те, казваш. Че защо им се връзваш? Я по-спокойно, излечко. Пийни малко водица, пийни де! Виж как ти се оправя образа вече, визията де, как е по сегашному. И не се ядосвай, не си струва. Аз да ти кажа, толкоз годин съм вече, колко ядове съм имал... Минало, зарежи ги. Затова сме хора, да си поживеем, да си помагаме. Оти то неволите и неуредиците сякогаш ги има, приятелю! Се ше изскочи нящо, де да ни тормози. Ама нали ти казах, излечко, полека. Че я виж реката га е валяло лятоска – бучи, трещи, буа скалите и камънака, па тям що им е? Седят си, па и си траят, доде премине бучалника. После па си бъбрат с водата, но вече спокойна и нежна. Милва ги, гали ги, полекинка ги вае, с обич, нежно... Така е и в живота, така е. Има и бури, има и слънце. То само едното не мое, добро и зло са, но все за ръка одат из света. Така е било, така ще е и занапреде... Я, как ти светнаа очите, бравос!  Та викам, стани как реката, поточето. Провирай се из камънаците, ма гледай да не се одраскаш по тях. Че то повечето са заоблени вече, времето си е свършило работата, но има и остри камъне, клоне и вършини. Те са белùте, де ни мъчат. Ако можеш да загладиш камика, сиреч да оправиш нещата, давай! Но не бързай, бавничко. То тя, фурията, кога мине, все беля оставя... Блесне, тресне, изсипе го набърже, па са укроти. После белята, де е оставила, друг да му мисли. Па то клонете, прескачат са, малките проблеми де.
Но да ти кажа, има си нужда от сичко. Гледай, мисли... така са и ората – едни са спокойни като реките, други са бързи и скокливи как поточетата. Все за някъде бързат, все им не стига. Бързат, бързат, закъде... и те не знаят. Толкова са улисани в себе си, че са забуравиле накъдя са тръгнале. И все скачат, се из камънака одат. Трошат си главите. Ако побъбреш с тях и ги питаш... и те не знаят вече защо бързат. Така са свикнале и не могат да са запрат. Ех, живот, така е. Побъбрааме, видехме се, а сега да си одим, че тя, работата... Барем не е заек да избяга, ама требе да се свърши. Па ти успокой се, не го мисли...  Наслука и със здраве!