Зелени очи

     Моята баба, по майчина линия, имаше най-хубавите очи, с цвят на грах, в зрялост, когато шушулката потъмнее и е готова за откъсване. Дядо, докато почина, не се раздели с бозинявите си потури, най-дълбоките, които някога съм виждала.

     Двамата живееха в старата къща, в задния двор и това беше най-интересното място в детството ми. Полусрутена, тя е още там, поради което захапвам усещането за неотлъчното им присъствие, някъде тук.

     Скръцват пантите на ниската врата и с открехването ù баба ми подава стар канделабър и в очите ми светва невидимото. Тя отваря стария сандък, изписан с цветя, слънце и пеперуди, в който държи ризата с червено петно, от първата си нощ, там са надиплени и други белоткани ризи. С такава дреха, в хладината на приземието, хлътват уморените пружини под зрелите им тела. Няма тук изтънчени неприличия, има разпасване на пояс и от дълбоките потури се надига сила - сила на мъж, годен и винаги готов за любене...

     Чудех се защо дядо по никое време сядаше на пейката, скована от нерендосани дъски и захващаше броеницата. В сладък унес отместваше с палец едрите зърна, докато ги отброи всичките. После вадеше огнивото, палеше лулата със саморъчно нарязан тютюн и блажено я отлепваше, сякаш довършваше друго действие докрай, до насита... идваше моментът да ми даде една пара, за да не тревожа баба, докато си почива.

     След лулата, двамата с дядо, подкарвахме биволите към реката - само той имаше биволи - едри, черни, дошъл с тях някъде от Беломорието. Качваше ме на гърба на един от тях и прекарвахме в прохладата на плитчината, докато се захлади. Баба ни посрещаше - сега разбирам, че животът им е имал вкус, защото са  давали и получавали еднакво. Изпитали са най-голямата сладост на пътя - неотлъчното присъствие на другия...

     Човек не може да преживее всичко, но за 100 години и 6 месеца живот, дядо ми сигурно е преживял най-същественото, озаряван от зелените очи на баба. Потурите на дядо.черните биволи и зелените очи, отвинтват едно ежедневие, което е източник на близост, а привичките отстъпват място на важните неща - удивлението от живота.