Моята история започва с това, че на шега подадох документите си в една фирма, която осигуряваше договори за работа в чужбина. И както става обикновено в подобни случаи, съдбата поднася големия сюрприз и получих виза. Интервюто не се оказа препъникамък. Все пак бях завършил езикова гимназия с английски език. Купих си билет за Чикаго и в началото на юни 2003 година кацнах.

Америка ме посрещна с огромно летище. Първото впечатление на всеки, който стъпва тук, може би се събира в думата мащабност. Летището е с огромни коридори и зали. Освен това има засилен контрол. Не се позволява да се внасят храни със срок на годност, лекарства, даже ни караха да си събуваме обувките.

Побрахме се шест момчета в едно такси, което ни откара в хотел. Предстоеше среща с работодателя. Честно казано никой не можа да заспи през нощта. Всички бяхме развълнувани от това, което ни се случва. Чувствах се притеснен пред неизвестното. Мисля, че подобно преживяване е нормално за всеки – не познаваш никого, далече си от близките, срещаш нещо, което познаваш от книгите и медиите. Но това е тръпката на живота.

Изгарях от нетърпение да изляза и да вкуся от непознатото. И какво се оказа? Няма пешеходци. Всички се придвижват с автомобили. Предизвиквахме смях у американците, за които явно е странно това, че не сме моторизирани. Така е. Поради големите разстояния никой в Америка не се движи пеша. Българската мярка за разстояния и размери не се вписваше в действителността, в която се намирахме.

Останахме три дни в хотела. И след това дойде да ни вземе работодателят. Извозиха ни с микробуси до увеселителния парк, където щях да работя. Попълнихме необходимите формуляри и след това обиколихме парка. Той беше грандиозен, поне 10 пъти по-голям от София Ленд.

Имахме три възможности за работа. Избрах да работя в хранителния сектор, защото заплащането в Америка е на час, а там можех да правя повече часове. Преди да започнем, преминахме през обучение. Предлагаха и кариерно развитие. Показаха ни видео материали от историята на парка, който е част от верига паркове в Америка и Европа.

Животът в Америка е много различен от нашия. В началото всички си мислихме, че американците не могат да се забавляват.Всъщност те се забавляват по свой си начин. Те много дълго пътуват до работата си. Там са притиснати от срокове. Едно отиване до парка за тях е релакс от стресовото ежедневие.

Всички тръгват на студентска бригада с мисълта, че ще спечелят ако не много, то достатъчно пари, за да се приберат в България, да могат да си върнат парите по заминаването и да им остане нещо. С тази мисъл тръгнах и аз, но определено очакванията ми се разминаха с действителността. Имах разходи за наем, храна, транспорт, работно облекло. И в крайна сметка това, което спестих, не бе чак толкова много.

Българските студенти, с които работих, имаха нагласата да се връщат в България. В началото и аз имах такава. Но към края на 4-месечния престой, реших да остана. Бях разгледал голяма част от Чикаго, харесваше ми.

Намерих квартира и започнах да търся нова работа. Успях да легализирам престоя си. В една бензиностанция като касиер около година здраво работих по около 90 часа на седмица. После се преместих по - близо до Чикаго, където прескачах от работа на работа- в пицарии, в компания за обществени услуги, в магазин за алкохол.

Нощният живот в Америка е много активен в сърцето на самия град. Постоянно има хора и денем, и нощем. Напливът в дискотеките е невероятен. А има страшно много дискотеки, може би са стотици. Контролът в тях е много сериозен и не се допускат непълнолетни. Ходи се всеки ден от седмицата на дискотека. Има и достатъчно красиви американки, които достойно могат да съперничат на най – красивите жени – българките.

Бях си поставил за цел да получа Зелена карта и американско гражданство, защото американците могат да пътуват, където си поискат по света. Това си е голямо предимство. Но не успях. Затова се прибрах в България.

Не знам до каква степен съм се адаптирал към американския начин на живот, но според мен се справих. Всичко зависи от психиката на човека. Такъв човек съм, че общо взето се нагаждам лесно. Никога не съм бил сам, а обграден от приятели. Но в последствие се научих и сам да се справям.

За разлика от българите, американците предпочитат първо да им е лесно и след това да им е приятно. Всичко е много добре организирано, за да им е удобно, което улеснява живота. Така е измислено, че да се пести време. Иначе животът им е доста механичен и програмиран, поради което страдат от депресия, защото нямат разнообразие.

У българите, които живеят в Чикаго, липсва тази сплотеност, така характерна за другите националности. Трудно си влизат в положение и нямат нагласата да си помагат. А американците като цяло са доста добре настроени към емигрантите, любопитни са към тях, към историята им, отворени са за контакт и ако се създава някакво напрежение, то е между самите емигранти.

Америка ме направи по-учтив и по-любезен с околните. Този модел на поведение там е общоприет. Това е може би най-голямата промяна, която настъпи в мен. Културата на взаимоотношенията е различна. Не е като в България. Станах и по-подреден и по-праволинеен.

И така, заминах на 21 години, върнах се на 26. Оттук насетне мисля да продължа прекъснатото си образование, но не съм се отказал да изляза отново в чужбина. Най-вероятно няма да е Америка. Престоят там ми отвори мирогледа и искам да посетя и други места по света. Не съжалявам за нищо, което съм преживял.

Осъществете и вие американската си мечта!