Едно досие - Х
Аз съм от истинските деца на прехода. Само дето нещо не беше съвсем наред с мен още преди това – пишех с лявата ръка, имах отрицателен резус фактор, алергии към почти всичко и не можех да говоря руски. Опитвах се, но все на английски и френски ме избиваше. Не пасвах на системата, но се стараех. Иначе – очевидно беше, че имам доста таланти.
На 10 ноември 1989 г. бях на 18-19 години, тъкмо завършила елитната си гимназия със златен медал, силно целеустремена да стана еколог, генетик, биотехнолог – учен, който ще спаси целия свят от екологична катастрофа. Разбира се, първо щях да спася социалистическия свят, а после като един хуманист щях да огрея и капиталистическия. От езиковата гимназия главата ми беше натъпкана с Айфелови кули, сюрреалисти, Биг Бенове, Тауър Бриджове и импресионисти, които можеше да са зъболекари. Абстрахирах се от емоции и напразни химери за изкуство, примесено със социалистически реализъм, и реших да тръгна по пътя на науката!
Скъсах се да уча биология и химия, уроци, професори, пробни изпити – трябваше да ме приемат в университета, задължително! Разбира се, тъй като винаги съм била добро дете, умно, упорито и целеустремено – успях! Бях една от шестимата човека в България, които щяха да учат за спасители на света!
По всичко личеше, че животът ми се е подредил по схемата на успеха, имах пълните шансове да получа научни титли, да работя в лаборатория, да изобретявам магически препарати за рециклиране на боклука, не само софийския, но и провинциалния, както и капиталистическия… те се третират с еднакви средства.
След втория месец живот по „схемата” – всичко се обърка. Бях студентка в началото на първи курс, когато „падна” режимът. Първо помислих, че колегите ми се майтапят, както обикновено, но след като ме повлякоха към площада пред Невски – останах като гръмната! По-добре още тогава да ме бяха гръмнали, май! Въвлечена в масовата еуфория - не разбирах причината за вцепенението си. Повечето хора се радваха… аз май надушвах нещо странно. Сега разбирам какво е било – бях останала без план, без „система”, нямаше да спасявам света… той не се нуждаеше от моята екология. Светът се нуждаеше от дисиденти, хора, които крещят с мегафони, палят Партийни домове и пеят на митинги. Всички мои приятели ме дърпаха – „ Хайде да се изнасяме в Щатите, хайде в Люксембург, хайде във Франция!”. Оставах си вцепенена. Но тъй като винаги съм била супер симпатична, говореща английски и френски, с добро възпитание и супер приятно излъчване, аз ги изпращах на гарите и летището. Тръгваха с една чанта дрехи за „обетованата земя”. Доста дълъг беше периодът на изпращанията. По едно време имах усещането, че само аз ще остана тук, без моите приятели, без среда, без хора, с които да говоря на един език. Така и стана.
Завърших университета – разбира се, пак с отличен успех, магистър (тогава нямаше никакви бакалаври). Не ми се отвори парашута да се набутам в общината за еколог – бях прекалено високо квалифицирана. Определено започнах да страдам от факта, че няма хора, с които да говоря на един език. Картината на заминаващите ми приятели се връщаше в мислите ми като кошмар… аз все си стоях на тази гара. Проговорих на английски и не спирам до днес. Уча хората на английски, за да тръгнат пак от тази гара и това летище като емигранти. Изпращам ги вече 15 години, после ги посрещам и попивам с всичките си сетива разбития им на парчета живот. Упорито стискам моята „гара” и не тръгвам от нея, защото времето и преходът ме научиха на едно – няма обетована земя. Всяка „система” те превръща в едно малко колелце и те върти в грамадната си машина. Каква разлика има в коя машина ще си колелце? Реших твърдо. Оставам завинаги в България. Тук родих дъщерите си, научих ги да говорят английски и френски, възпитах ги да обичат всяко камъче в родината си. Те знаят кой е Левски, знаят, че прабаба им живее в съседния двор на Яворов, а дядо им е съсед на Гео Милев. Дори знаят кои хора стоят за тези имена. Това са моите деца – родени от детето на прехода. Те искат Триградското ждрело, а не Гранд Каньон. Искат да имат коне, а не Мердецес ес класа. Имат всички причини да се качат на нискотарифен полет до Париж и да останат там. За разлика от много други, те имат и всички възможности да го направят. Моите деца ще се качат на стълбата и ще тръгнат, но билетът им е за полет отиване и връщане. Те избират да са туристи в Париж, не емигранти. Същите са като мен тогава, на онази гара. Можех само да стъпя на стълбата и да тръгна. Но науката, с която се „ограмотих” в университета ме научи на нещо – не можеш да промениш природата, не можеш да вървиш срещу „системата”, пък дори и тя да се нарича „хаос”. Затова си получих заслуженото. Не стъпих на стълбата на влака преди 20 години, взех решение, което беше доста „вироглаво”. Сега стоя и преподавам английски, вече 15 години, слушам деца и възрастни как мечтаят да отидат в обетованата земя. Слушам ги, мълча и си мисля, но не им казвам нищо. Защото знам, че такава земя няма. Но не смея вече да заставам на пътя на хаоса – нека те да се уверят сами в това. Всеки плаща за решенията си. Аз ще остана тук, където по всяко паве и всяка плочка в града ще откриете моето ДНК, където е ДНК-то на дядовците и прадядовците ми и където ще остане ДНК-то на моите деца. Това е единствената неоспорима „система”. Всичко останало е вятър.
© Красимира Кантарджиева Todos los derechos reservados