Играещият човек или homo ludens
Замисляли ли сте се колко често, дори в ежедневието си, без оглед възрастта, ние играем? Защо е така, кое го предизвиква? Или първопричината за това ни действие?
Играта е заложена у животните и човека. Без значение какви са и възрастта им. Детето играе, възрастният – също. Но под друга форма. Свикнали сме да се възприемаме за мислещи, разумни същества. Като homo sapiens. Но човекът е и homo ludens, който едновременно е и homo faber. От детето, през различните етапи и дейности като карнавали, футболни мачове, олимпийски игри, перченето и ухажването и прочее, та до стареца и свещеника, жреца, всеки един играе в даден момент, с дадена цел. Фройд в труда си “Психоанализата” твърди, че детето е длъжно да играе. Но ако погледнем това ни действие от позицията, която ни разкрива Й. Хьойзинха в съчинението си “Homo ludens” (играещият човек), то неминуемо се стига до извода, че човек, бидейки социална единица, е длъжен да играе почти непрекъснато в ежедневието си.
Играта, като действие, предполага свои правила. Тя е доброволен акт. Едновременно с това spieltrieb създава собствена реалност, в която заобикалящата действителност е най-общо елиминирана, пренебрегната и нарушаването на този «собствен свят» по един или друг начин, макар и за малко, развалят обаянието на познатото ни make-believe, създадено от играчите и духа на игровия елемент.
От друга страна играта предполага напрежение, както у участниците, така и в зрителите. Това довежда до извода, на който акцентира още Хьойзинха, че ludi притежава обединяваща функция, че е социален, обединяващ, обществен феномен. Когато в играта участват повече от двама играчи, това предполага коалиране, групата играчи да действа като един; факторът на личностното противопоставяне (конфликти, противоречия и др. под.) се размива и изчезва временно и частично, а обединяващата функция на това folie активира делюзията, сетивността и чувството за собствена реалност и собствени правила. Когато някой играч наруши наложените игрови закони, той е освиркан и/или изгонен. Това разрушава временно илюзорната действителност и влизането в роля изисква период от време. От друга страна на т.нар. постоянен нарушител хората са по-склонни да простят, но при дисциплинирания играч, който не излиза извън нормите и правилата, опрощението не е лесно, недопустимо в повечето случаи. Това за първи път е забелязано и описано в Скандинавието през 18 в.. (Става дума за абсолвентските нарушения на реда и по-благосклонното отношение на полицията към тази временна лудост и противопоставяне на обществения ред. Същото наблюдаваме и до днес по време на тези абитуриентски и др. под. празненства.
Играта предполага празник. Когато честваме Коледа, Нова Година, или друг култ, играем. Но докато за детето Дядо Коледа, Санта Клаус или както е познат в различните региони, е напълно реален и действително съществуваща личност, поради вродени (или почти такива!) убеждения и нагласи, то при култовите игри още в древността виждаме playing to the role. Жрецът и помощниците му, изпълняващи свещените танци и обреди, вярват, че са се преобразили в божествата или животните, които олицетворяват. Същото важи и за публиката, която наблюдава. Респективно, колкото са по-успешни игрите и по-обилни жертвите, толкова по-добра ще е годината; и така до следващите подобни игри. В древен Китай танците и пеенето са служили за овладяване и подчиняването на природата от човека. Още нещо, на което трябва да обърнем внимание, че след прекъсване на играта игровият елемент не изчезва напълно, а се трансформира в различни емоционални и поведенчески състояния в зависимост от крайния резултат и социалната обособеност и задълбоченост на вече споменатия акт.
Анализирайки не само гореизложеното, но и всичко в заобикалящия ни свят, стигаме до синтезираното заключение, че играта е задължително присъстваща като елемент и поведенческа структура и нормативен акт в номенклатурата на заобикалящата ни действителност, част от поведенческия модел на цивилизациите и социумите, както и при индивидуалната същност на всекиго. Човекът посредством играта се обучава и се оформя като личност, създавайки и утвърждавайки както конюнктурни, така и общовалидни правила и модели на поведение, съгласувани и проверени чрез играта и концептуализирани с времето от игровия елемент.
© Димитър Делийски Todos los derechos reservados
В крайна сметка стигаме до баналната истина, че сексът продава...