Тъкмо излязох с кучето. Времето беше много приятно, идеално за тази разходка. Не си бях взела нито телефон, нито чанта. Вървях просто ей така, с дрънкащите ключове от входната врата в джоба. Вървяхме забързано, нямахме търпение да стигнем до Морската градина и да се насладим на слънчевите лъчи.
Вървях и си мислех. Оглеждах хората около мен и не знам защо, но едно нещо ми направи силно впечатление. Хората около мен вървяха с наведени глави, облечени в тъмни цветове. Задавах си купища въпроси, на които нямах отговор. Защо всички са облечени в черно, като траур ли?
Наближавахме градината, а слънцето ставаше все по-силно. Оглеждах се, заглеждах всеки човек, минаващ покрай мен. Тъжни лица, ръце в джобовете, наведени глави, облечени в черно. Всички сякаш бяха еднакви. Сякаш нещо ужасно се беше случило.
Стигнахме градината и бавно вървяхме по алеите.Изведнъж забелязах, че хората се промениха. Започваха да се появяват усмихнати лица, носеше се детски смях и глъчка, майки с деца спокойно пиеха ...