Тъкмо излязох с кучето. Времето беше много приятно, идеално за тази разходка. Не си бях взела нито телефон, нито чанта. Вървях просто ей така, с дрънкащите ключове от входната врата в джоба. Вървяхме забързано, нямахме търпение да стигнем до Морската градина и да се насладим на слънчевите лъчи.

Вървях и си мислех. Оглеждах хората около мен и не знам защо, но едно нещо ми направи силно впечатление. Хората около мен вървяха с наведени глави, облечени в тъмни цветове. Задавах си купища въпроси,  на които нямах отговор. Защо всички са облечени в черно, като траур ли?

Наближавахме градината, а слънцето ставаше все по-силно. Оглеждах се, заглеждах всеки човек, минаващ покрай мен. Тъжни лица, ръце в джобовете, наведени глави, облечени в черно. Всички сякаш бяха еднакви.  Сякаш нещо ужасно се беше случило.

Стигнахме градината и бавно вървяхме по алеите.Изведнъж забелязах, че хората се промениха. Започваха да се появяват усмихнати лица, носеше се детски смях и глъчка, майки с деца спокойно пиеха кафе на пейките. Хора с кучета бягаха по алеите, а възрастните кротко седяха и наблюдаваха морето. А то беше прекрасно... Слънцето се отразяваше във водата и сякаш всичко наоколо се усмихваше. Беше ранна пролет. Дърветата се бяха събудили и сякаш се протягаха над алеите като поздрав за нас. Птичките пееха и ни поздравяваха.

Разхождах се по алеята и не вярвах на очите си. Хората наистина бяха щастливи тук, на това място, близо до морето. Дали не е от самия въздух тук? Неочаквано покрай мен мина момчето от "Кафе на колела". Няма бургазлия, който да не го знае - момчето, което прави най-хубаво кафе в града, карайки рикша, обикаляйки Морската градина. Спрях го и си купих. Беше наистина добро кафе.

Качих се до Пантеона и пусках кучето си в заграждението за домашни животни. Седнах на пейката вътре и го следях с поглед. То бягаше вътре и играеше с другите. Беше наистина щастливо. Дали от това,че най-накрая тичаше свободно или от това, че времето беше хубаво, не знам. Пиейки кафето си забелязах, че кучетата стават доста. Бягаха, играеха, препичаха се на слънце и сякаш всички бяха усмихнати. От къде изведнъж толкова много усмивки? От дърветата, слънцето, морето? От хората, от животните? Всичко беше прекрасно. Бях далече от мобилните технологии и тежката чанта през рамото ми. Морската градина е единственото място, където се чувствам спокойна, а кучето ми е единственото същество, толкова чисто и непринудено, което никога няма да ме излъже.

Неусетно стана късен следобяд, трябваше да се връщам в нас. Тръгнахме от градината и пресичайки голямата улица, пак видях мрачните лица на хората. Разбрах защо е било всичко.

Хората са жадни за спокойствие и отмора. В офисите им те няма на какво да се усмихнат, нямат на какво да се радват. Прибират се уморени, хапват набързо и лягат да спят. Това се повтаря постоянно. Не са смели в обличането си, слагат нещо черно върху себе си. Хората не са щастливи в тази урбанизация. Когато човек максимално се докосне до природата, той е в свои води. Ходете по-често извън града, в планината или на морето, дори само на разходка. Хвърлете телефоните си у вас и се насладете на слънцето. Няма по-щастлив човек от мен, когато съм сред природата, далеч от всичко. Неусетно усмивката ви е там, на лицето... и в сърцето!