На основата на съвместна практика хората си изграждат конвенция, която - културално, възпитателно и чрез учение - завещават на потомците и продължителите си. И всичко започва от и свършва със сработването: то придава смисъл и стойност на съвместно усвоеното и съвместно наученото. Попадаш на някакво ниво на конвенция, доближиш ли се до друг. И неизбежно ще се простре невидимата ръка на конвенционалното условие (изискване): да се сработиш. Че в днешния свят трудно можеш да стъпиш на сурова, неконвенционализирана почва - освен в съобщност с маргинали. А да не умееш да се сработваш е като да си се родил без някакъв орган. И имаш чувство, че - мигом щом сториш крачка - попадаш на нечия ничия територия, т. е. писани и най-вече неписани правила, обичаи и навици, с които – отделно от нравите - трябва да се съобразиш. Та твоята собствена територия наподобява математическа точка: уточнено нищо. Примиряваш се частично: за да се храниш, подслоняваш, обличаш, къпеш и бъдеш в относително спокойствие - обетовано парче земя, извън което единствено бунтът те държи летлив. Да, бунт без цел, бунт за смисъл, един смислотърсачески бунт - защото всички останали имат значение, а ти си придаваш смисъл, който нищо не значи...  Примирението за теб означава две неща: страх и унижение - за да живееш. А живееш, за да се бунтуваш; но се бунтуваш плахо, на думи. И ставаш философ... О, не от онези достолепни антични гиганти на атинската агора – но постмодерен философ, чието философстване се състои в усещането за некомпетентност. И непрекъснато мислиш, без да съумяваш да измислиш. Тялото ти е на хранилка: поемаш едни невидими, едни психологически негативи, за да (си) оправдаеш едни повече или по-малко щедри материални подаяния. Такъв философ се изкушава да възкликне: "Възхищавам се на умението си да се оправдавам!" - Сякаш е най-велик в това: да се оправдава. Но на дело всеки един прагматично устроен човек те пресича и те оставя безмълвен, оставя те "затапен" - провокирайки у теб притеснението, срама, свитостта, гнева. И едва сега избликва твоята искреност: самосъжалението... Толкова си жалък!... Да, наистина съм добър в това: да прощавам, да се разкайвам, ронейки сълзи и обещания. И се пречистваш ексхибиционистично от душевния нагар, който се е отлагал с месеци и дори години. И те стопля проявата на доброта у другите: че си добро момче, че всичко това са съпътстващи живота "търкания" и пр. В мига на разтоварващия срив няма у теб злоба, омраза, болка; унижението изтича като през катетър. И, да, хората не подозират на каква жестокост е способен такъв човек - изпадне ли в лекомислие. Но - за щастие или нещастие - мнителността го предпазва от самия него. И ето кое се нарича изтласкана социопатия.

(Заключителният фрагмент към моя очерк "Ницше отвътре".)

Забел. (и към - по номерацията - 8-мия фрагмент на моя очерк "Ницше отвътре"): "Единството на аза" е нито трансцендентално (Кант), нито (Фихте) логическо (т. е. рефлективно тъждество) - но то е едно екзистенциално единочество.