На основата на съвместна практика хората си изграждат конвенция, която - културално, възпитателно и чрез учение - завещават на потомците и продължителите си. И всичко започва от и свършва със сработването: то придава смисъл и стойност на съвместно усвоеното и съвместно наученото. Попадаш на някакво ниво на конвенция, доближиш ли се до друг. И неизбежно ще се простре невидимата ръка на конвенционалното условие (изискване): да се сработиш. Че в днешния свят трудно можеш да стъпиш на сурова, неконвенционализирана почва - освен в съобщност с маргинали. А да не умееш да се сработваш е като да си се родил без някакъв орган. И имаш чувство, че - мигом щом сториш крачка - попадаш на нечия ничия територия, т. е. писани и най-вече неписани правила, обичаи и навици, с които – отделно от нравите - трябва да се съобразиш. Та твоята собствена територия наподобява математическа точка: уточнено нищо. Примиряваш се частично: за да се храниш, подслоняваш, обличаш, къпеш и бъдеш в относително спокойствие ...