Този материал написах доста време преди последните избори за местна власт. Анализирах политическата ситуация у нас, защото, въпреки нелевите ми убеждения, бях убедена в необходимостта от кандидат за кмет в един от най-големите ни градове, който да обедини все по-олевяващия електорат. Сигурна бях в успеха му, но се оказа, че той не е сигурен в себе си. Историята винаги си прави шеги с народите, чиято памет е къса. И тези "шеги" винаги са с драматични последици.
Днес прочетох анализа на уважавания от мен Николай Слатински, който описва "хрониката на предизвестената смърт на БСП". И понеже смятам, че не следствията, а причините трябва да бъдат "лекувани", си позволявам да доразвия до край "хрониката" на г-н Слатински.

(3 ноември 2015 г. – публикувано във Фейсбук, поради липса на „здрави гащи” в печатните медии)

НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ХОРИЗОНТ - РЕВОЛЮЦИЯ

Без да претендирам, че съм политически мъдрец или вещ прорицател, скромното ми мнение е, че ако в нашата държава има реален електорат, то той е ляв, поради безкрайното мачкане и обедняване на българите. Странното обаче е, че през цялото това време, кой знае защо, столетницата се възприемаше като традиционната „лява партия”, а вече дори и магаретата знаят, че

БСП реално въплъщава най-безочливото, най-компрадорското дясно струпване на ограбен капитал.

Поради тази причина, не откривайки защитник на интересите си в лицето на столетницата, гласоподавателите им намаляват главоломно. И ще продължават да намаляват. Но като ляв електорат съществуват, преразпределили се сред гласоподователите на други партийни формации.

На освободеното от тях място се намъкнаха „Атака” и ПФ. Всъщност, техните гласоподаватели са най-леви по убеждения – тъгуват по Народна Република България. В АБВ и "Движение 21" се „прехвърлиха” тези, които се надяват на "модерната лява партия", но уви, тя не им се случва, в ДПС - категорично ляв електорат, който е манипулиран етнически от ултра-дясното ДПС, в РБ - тези, които се надяват на реформи, които да освободят пространство за създаване на средна класа - нормалното, но липсващо все още дясно и в ГЕРБ (както навремето в НДСВ) - тези, които чакат някой да ги "оправи".

Иван Костов успя да ни обуе двата крака в един ботуш и да унищожи СДС, защото

„дясното” СДС нямаше реален десен електорат.

Имаше ентусиасти, които вярвахме и желаехме „промяната”, но това е различно от автентичните електорални нагласи. Същото стана и с „царското управление”, което дойде в името на профанизирането на политическия живот, поради което и те отидоха в политическото небитие. Няколкото юпита, во главе с цар-премиер, нито успяха „да ни оправят за 800 дни”, нито успяха да сформират електорат.

Положението е още по-абсурдно с категорично левия електорат на ултра-дясното ДПС.

Та политическата ситуация у нас заприлича на нелепото словосъчетание „дървено желязо”.

Основната причина за политическото ни дередже обаче е, че твърде дълго време цялото ни общество гледаше едва ли не с погнуса на класификациите „ляво-дясно”, и както си му е реда, сега сърбаме попарата на напълно мистифициран и подменен политически живот.

И положението е следното:

1. Турците си гласуват турски, а не ляво или дясно.
2. Бесепарите гласуват „на инат”, а не ляво или дясно.
3. Националистите на Валери Симеонов и Волен Сидеров гласуват „срещу ДПС”, а не ляво или дясно. Което ги докара до позата на патерица на Станишев и Борисов.
4. Реформаторите се опитаха да възстановят дясното пространство, но там намериха странно европоидните поддръжници на Кунева-Пръмова и малцина носталгични костовисти, и нито един реален десен гласоподавател. Затова и така бързо затънаха в подгъзуване на Бойко Борисов.
5. Всъщност, Борисов е истинският десен в България – такъв, какъвто го иска реалното дясно пространство - а то се състои от бандити, които обраха нагло и безогледно държавата, и с натрупания ресурс, и при отсъствието на реално и логично „ляво-дясно”, си разиграват коня, както си искат.
6. Лошото е, че банкянския хитрец няма алтернатива не само в дясно (нормално дясно няма), а и в ляво – където нито една партия не си поставя задачата да олицетворява интересите на все по-нарастващия и истеризиращ се ляв електорат.

   Затова и създаването на един автентичен ляв „център” може да има революционно, оздравяващо влияние върху целия политически спектър. И който се закачи за него от сега съществуващите лъже-леви партии, има шанс за бъдещето си.

   Изобщо не е необходима сложна и бъбрива политическа програма за едно такова ново ляво образувание.

   Достатъчно е да си отговорим на въпроса „Кое мачка хората в България” и програмата е ясна.

   Във вътрешната политика (и икономика) това е хидрата на политическо-престъпническата мафия. Във външната – безогледното лакейничене пред „западните” господари. Толкова! Което означава радикална борба с мафията и корупцията, преглед на приватизационни сделки, доказване на средства, преразглеждане на търгове.

   Във външната политика – да, за Евросъюза сме, но преди всичко гледаме нашите интереси. Където е интересът на България, там сме и ние, а не където ни свирнат от Брюксел или Ню Йорк.

   Просто. Ясно. Конкретно. И приложимо.

   Какво обаче се случва в опразненото дясно пространство? Изкуственото, а бих казала и насилственото насаждане у нас на безидейност и „народнящина” създаде условия и предпоставки за авторитарните попълзновения на бат`Бойко. За да седне на премиерския стол, „бащицата” успя да скалъпи най-абсурдния кабинет- тип „орел, рак и щука”. Задаващата се със страшна сила политическа криза предвещава ни повече, ни по-малко трудно управляем взрив. Взрив, причинен предимно от принудителното идейно изпразване на традиционно идеологически мотивираното българско общество. Поредната манипулация с етническата карта показва много трагичната истина за изключително бедственото ни положение, в което можем да си позволим съюз и с дявола, ако той обещае паница с чорба. Социалната ни трагедия е толкова голяма, че даже вече е несравнима със социалистическата ни такава от близкото минало, когато освен чорба ни обещаваха и „светло бъдеще”.

   Бих казала накратко – бедността си избра овчарчето Калитко и му вмени „наполеоновски” надежди.

   Защото предлаганата ни политическа наркоза за „силния вожд”, подпрян от Гочо, Цочо и Дочо (всеки със своите „опорни точки”), е заредена с опасния за обществото ни колабс на изтрезвяването. Народът вече реагира – засега със стотиците вицове за Тиквоний и Цвиконий, за Рамаданчо и неговата „чета с предател”. Снижаването по живковски, заради предстоящи избори и отказът от реални реформи, ще направи на Реформаторите лошата услуга, която не само ще ги лиши от позиции в местната власт, но и ще ги запрати в политическата история по-лесно и по-бързо от СДС.

   Няма ли реални реформи – няма реално дясно.

   Няма ли мажоритарни избори – няма отговорност на избраниците пред избирателите. А може да се окаже, че и избиратели няма да има.

   И в политическия ни зоопарк се очертава какво – КОЛИЗИЯ! А тя води до какво – РЕВОЛЮЦИОННА СИТУАЦИЯ – неуправляема, на живот и смърт, бих казала и кървава.  Никой не трябва да експериментира прекалено дълго с търпението на народа си, защото понякога той може да го изненада неприятно.

   Дано да съм лош пророк!

    

   Весела ЙОСИФОВА