Kaзват, че когато за пръв път пушиш цигара и си дръпнеш, се давиш. Казват също, че не трябва дори да започваш, защото се пристрастяваш, без да усетиш. В началото ти се виело свят, но постепенно замайването изчезвало и усещането на дима, преминаващ през гърлото ти, започвало да ти харесва все повече и повече. Спомням си моята първа цигара. Бях малка, на около 16. Първоначално не гълтах дима, а просто го държах в устата си. Докато една вечер реших, че е време да се науча да пуша наистина. Помня, че няколко секунди след това не можех да си поема дъх, а в продължение на няколко минути не можех да спра да се давя. Постепенно, дръпка след дръпка, цигара след цигара, без да усетя, рано сутрин ставах с единствената мисъл за сутрешно кафе С цигара. Тогава осъзнах, че за това говореха хората, именно за тази постепенна пристрастеност, нахлуваща в живота ни, без дори да усетим.
Но не беше ли така и с любовта? Не нахлуваше ли по същия неусетен, пристрастяващ се начин в живота ни?
Защо за цигарите имаше толкова много предупреждения колко са опасни и прочие, защо дори на самите кутии пишеше, че са вредни за здравето, когато никой не споменаваше нищо за вредата, причиняваща ни любовта. Защо никой не ни предупреждаваше за нея, дори предупредителни знаци, табели или надписи нямаше.
Тогава как можехме да знаем, че човекът срещу нас (потенциалната любов) е вредна и опасна, когато никъде по него не пишеше опасност?
Ако цигарите причиняваха рак, който  е смъртоносен за тялото ни, не причиняваше ли любовта смърт, но на душата ни. И ако всяко дръпване ни отнемаше секунда от живота, не представляваше ли всяка любов една малка смърт?
Но въпреки всичко мисля, че не само вредата и опасността свързваха тези две неща.
А удоволствието и стимула, които ни даряваха. Сутрешното кафе, например, придобиваше по-различен вкус, когато бе пито с цигара. В шест сутринта това е един от основните стимули да станем и да започнем деня си. Самата мисъл, докато сме още в леглото, че преди да започнем работа или училище, ни чакат 15 минути, само за нас кафето и цигарата ни, ни караше да се усмихнем, колкото и да сме сънени. Именно този момент ни даваше сила да се справим с поредния и може би отегчителен ден.
Колкото до любовта, тя също имаше своите наистина положителни страни. И тя ни даваше стимул, но не колкото да избутаме поредния работен ден. Любовта ни тласкаше към желанието да изживеем целия си живот. Всеки миг, всяка минута, всеки ден.
Защото, когато изпитвахме това чувство, часовете минаваха като минути,  а дните летяха. Проблемите не изглеждаха толкова сериозно. Гледахме по-положително на нещата и усмивката по-често се появяваше на лицата ни. Животът не изглеждаше толкова еднообразно оцветен в черно и бяло... Придобиваше цвят, смисъл...
Тогава, макар че наистина тези две неща бяха вредни за нас, носеха със себе си и удоволствие, желание да започнем не просто поредния ден, а желание да изживеем всеки един останал ден от живота ни по най-добрия начин.