Репортаж от Гърция: Във фабриките на България
(Преразказ с елементи на разсъждение)
09.19 ч.
Четвъртък, 28.10.2010, Атина
Събудих се посред нощ от дъжда, който барабанеше по стъклата. Въртях се в леглото, станах, направих си кафе, запалих цигара, пуснах компютъра. Докато си пиех кафето, се замислих, че днес е национален празник на Гърция, отново не съм на работа, за кой ли път има причина да не работя. Или анархисти ще трошат витрините, или в транспорта ще стачкуват, или е някой църковен празник - винаги се намира причина да не се работи. Само преди няколко минути ми попадна една статия за А. Буров, който казва за България: ” Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин.” Да, но едва ли е подозирал, че от нас има и по-зле. И така, мисля си, криза е, работата намалява, всеки ден виждам и чувам за българи, които остават тук, в Гърция, без работа и в безизходицата си решават да се завърнат в родината... Път напред няма, назад също е отрязан - нито тук, нито в България. И така, ровя се в новините на фона на пуснатия телевизор. Внезапно ушите ми улавят една скъпа думичка”Вулгария”. Зарязвам интернета и гледам на екрана, по Мега върви голям течащ надпис: ”Във фабриките на България”. В първия момент си помислих, че дават репортаж за работни места в България. Но… грешка. Героинята във филма е гъркиня от района на Солун, останала без работа. Дълго време търсила в Гърция, има син студент, когото трябва да издържа. Всеки петък пътува с колата си до Гърция и в неделя се връща в Разлог, където работи. Операторът я съпровожда по целия път до България и снима с камерата си. Спират на ГКПП -Кулата, преглеждат документите и се насочват към Сандански. Виждаме олющени къщи, сринати огради, изсъхнали мокри буренаци и трънаци. Спестили са си да заснемат по-красиви и впечатляващи неща наоколо. Чувам коментара на гъркинята: ”Да бе, само една природа имат, нищо друго… Да вземат да си пооправят малко къщите и дворовете…”, после с гримаса на отвращение замълчава. Влизат в Сандански, там се срещат с друга гъркиня, която също работи в България, има двама сина - единият студент, а другият е с нея и работи в България. Нейният коментар: ”Гърция не просто гони децата си, тя ги „наритва”. Колко пъти съм се обаждала по телефона за работа, отговарям на изискванията. Не ме искат или защото не съм на 25-30 години, или защото съм омъжена… Наложи се да работя в Сандански, в наша фирма по специалността си. Имам си бюрото, имам си отново удобствата… Но трябваше да си търся късмета извън Гърция.” Тя се въздържа от коментари. След това действието се премества вече в Разлог, току-що пристигнали, изправени пред колата на гъркинята, чувам: ”Елате да ви покажа дома си." Отваря багажника на колата, за да вземе нещата си и казва: ”Ето, виждате ли, стотици километри всяка седмица изминавам, готвя си яденето и си нося храна от Гърция. От тук нищо не купувам - и вдига две ръце, сиреч ”боже, опази”… Тя и операторът влизат в квартирата - свежо боядисана, но камерата се насочва към прозореца, откъдето издайнически гледа едно голямо петно мухъл и влага, но иначе всичко останало си беше на мястото. За българския стандарт - на ниво, за нея „мизерия”.
След това вече сме във фабриката. Виждаме забулени със забрадки помакини, не повдигат глава от работата си. В следващия момент вече виждаме тичащи жени по пътеката между двата реда машини… Журналистът пита една засукана, елегантно облечена млада дама защо тези жени тичат, а тя, с цялата си сервилност и слагачество отговаря, че почивката е свършила: ”Полага им се само тридесет минути и трябва да се върнат на работа.” И сочи към работничките. Оказва се българка, която е учила в Гърция и са я цанили в тази фирма началник като „по-укумуш”, сиреч цивилизована. Нашата отвратена гъркиня си седи на бюрото в цеха и наблюдава с какви ласкателства и показно гостоприемство българката разказва как гърците са добре дошли у нас. Встрани, на една голяма кроячна маса виждаме как един мъж разкроява продукцията. Оказва се също грък, който е принуден за 300 евро на месец да работи тук, далеч от семейството си, защото и за него няма работа в Гърция. Разказва драматично как децата му плачат и не го пускат да тръгне в неделя обратно към България. Отново в кадър е гъркинята, която казва: ”Нямам общуване, нямам с кого една дума да обеля. Погледнете ги (сочи към помакините), нито знаят гръцки, аз им казвам нещо, а те ме гледат като… Самотата тук е голям проблем за нас…”
След това виждам вече, че собственикът на фирмата е в кадър и обяснява защо в неговата фирма се назначават гърци: ”Ами тук разходите за персонал ми излизат по около 300-350 евро. В Гърция е много по-скъпо и един работник ми струва 1500-1700 евро. И освен това ако мога да си позволя квалифицирани служители, защо да не са от нашите?”
През цялото време като фон на филма звучеше родопската песен ”Руфинка е болна легнала”, за която гърците твърдят, че е гръцка. Основното послание на филма беше, че Гърция и ситуацията в страната, политиците, кризата надигат нова емигрантска вълна и принуждават хората на напускат. Онова, което мен ме разтърси и предизвика гняв у мен, е, че толкова години ние, емигрантите в Гърция живеем при неимоверно трудни условия. Къде бяха всичките тези гърци, когато ние спяхме на циментовия под и се принуждавахме да се оборудваме, ровейки по казаните. Да, има и такива българи. Които за да оцелеят и да изпратят пари на децата си, в началото и по казаните ровеха... А най-трагичното е, когато тези наши братя и сестри са бивши учители, инженери, медицински сестри… За много сънародници в Гърция това е горчивата истина. Трябва да минат години, за да успееш, принуден да се справяш с хиляди пречки и предизвикателства - чужд език, надменно и пренебрежително отношение, психически тормоз на работното място, скотска експлоатация - работиш по 12-16-18 часа за мизерни стотинки. Да не споменавам полицейските палки и затвора за онези без документи, преди да влезем в ЕС. Подмятан и подритван от всякъде. Без документи, без осигуровки, без сигурност… Не казвам, че навсякъде в Гърция е така, че всички гърци са лоши или пък всички българи тук тънат в мизерия. Но десетте години емиграция тук ми напълниха очите със зрелища, ужаси, на които единици могат да издържат. Гръцката държава поначало никога не е имала ясна политика по отношение на емиграцията. Тя за какво ли е имала ясна политика. Единственото ясно нещо е, че за много от нас - емигрантите в Гърция, се намира работа - най-черната, най-мръсната, която гъркиня никога няма да приеме. Преди около 6-7 години, на опашката в Western union, касиерът, като разбра, че съм българка, се усмихна: ”О, съседи! Мои приятели идваха в България през зимата на ски в Банско. Останаха много доволни. Аз съм ходил само в Румъния, но в България не съм идвал” Отговарям му: ”Благодаря ви за хубавите думи, господине. Като българка се чувствам поласкана и ви каня от името на всички българи да посетите родината ми, лично да се убедите колко гостоприемен и слънчев народ сме и колко е красива природата ни. Винаги сте добре дошли." И понеже аз лично освен лошите неща в началото, съм видяла действително много добрини от гърците и имайки предвид това, добавям: ”Ние, българите, сме готови да ви платим за всичко, което сте сторили за нас със същата монета, дори и повече.” Чувайки това от мен, той видимо се притесни, изчерви се и казва: ”Разбирам”. Беше си помислил, че имам предвид ада. Поясих: ”Господине, аз лично съм видяла много добрини от гръцкия народ. Преживях тежка катастрофа и ако не бяхте вие, сега нямаше да съм жива или щях да живея като инвалид в отвратителни условия. Благодарение на вас съм това, което виждате в момента.” И сега си мисля за Мартин Карбовски. Неотдавна гледах негов репортаж за българските емигранти в Гърция. Българите бяха му показали много неща от емигрантската действителност, но и много истини останаха скрити за българския зрител. Питам се защо гърците само след няколко месеца изпитания хукнаха да отразяват неволите на сънародниците си в чужбина, а ние трябваше да чакаме двадесет години някой у нас да забележи, че България е обезбългарена, обезкървена, отчаяна, срината, ограбена и унизена и онези, които са останали да се борят с мизерията у нас не са ни повече, ни по-малко също емигранти като нас. Само дето спим и работим в различни страни. И лошото е, че и последните надежди на българина са попарени - на тези, които са си в България, че краят се види, идват по-добри дни, а на тези, които са навън, че най-после ще могат да се завърнат у дома, да се трудят и помагат отблизо, при децата и семействата си. Връщане обаче не се очертава. Напротив. Все повече млади хора стягат куфари за странство. Нищо, какво пък? Нашите управници имат за това рецепта. Ще си внесат българи отвън - Молдова, Украйна, Македония… такива, които никога не са виждали демокрация и за тях България е демократична европейска страна, член на ЕС. И каквото и да се случи, те няма да задават въпроси. Ще са доволни от това, че им е даден достъп до Европата. Докато другите, заминалите, върнат ли се, ще вземат да дават акъл и да задават въпроси. Отново се връщам към филма на гръцката телевизия. Пред очите ми са бедните наши женички от Разложкия край, принудени от мизерията да работят за чужди чорбаджии, като евтина работна ръка, яздени от новите наши кърджалии или кърджалийки, и не стига, че и оттатък границата ние българите сме подложени на един куп несгоди от тях, подложени на пренебрежение и презрение (свидетел съм на такива случаи), сега те идват у нас със същото отношение. И си го позволяват, защото се чувстват на своя територия. Едва ли щеше да бъде същото, ако фирмите бяха български и заплащането беше достойно. Та питам аз. Докога българинът ще е добитъкът за света - евтина работна ръка, принудена да живее в скотски условия в собствения си дом и да е тъпкан в собствената си родина, у дома си. Докога политиката на правителствата е насочена към изтичане на човешки ресурси. Нещо повече. Тези, които са навън... прави се всичко възможно да се стимулира ОСТАВАНЕТО зад граница - веднъж като не се стимулира икономиката и се разкриват нови работни места, втори път като не се работи в посока за промяна на законодателството за стимулиране на малкия и средния бизнес. Това с ниските данъци в България не е достатъчно. Хиляди условия, пречки и бариери съществуват при кредитирането от банките. Реално цялата система ти крещи в очите: ”Вън от България! Бъди роб и скот! Нямаш право да се развиваш тук!” Твоето право се ограничава единствено и само от сутрин до вечер да гледаш мръсни компроматни епизоди, скандали, олигархични издевателства, да си даваш и последния залък хляб за данъци и такси и основното право, с тенденция да се превърне в задължение - да умреш!
© Корнелия Нейкова Todos los derechos reservados