Беше ми омръзнало да гледам преиграно гримирани жени и търсех обикновените. Онези, които се маскираха, само защото искаха да не се отличават от тълпата поради това, че тя, самата тълпа, им даваше по-голям избор. Обожавах да я гледам рошава, докато е някъде между възглавницата и завивките, тогава, когато виждах само очите и истинския цвят на кожата ù. Истинската жена, сгушена в реалността на сънищата си, страхуваща се от утрото на самотата. Така и не разбра къде ме изгуби, някъде през онова лято, когато една вълна разми от пясъка скъсаната
огърлица на нашата псевдо любов. Събудих се една сутрин и видях стотици лица, намазани с грим, видях ластичето на маските им, което минаваше зад ушите им. Пак се оглеждах за нея, онази току-що събудила се, без грим и без високи изисквания към кафето и салатата „Цезар”. Аз предлагах само циганска баница с шарена сол и зехтин вместо олио от модерните, която нямаше да отива на Lifestyle-a ù. Опитвах се да надничам зад дебелия слой грим и скъпи очила, опи ...