Беше ми омръзнало да гледам преиграно гримирани жени и търсех обикновените. Онези, които се маскираха,  само защото искаха да не се отличават от тълпата поради това, че тя, самата тълпа, им даваше по-голям избор. Обожавах да я гледам рошава, докато е някъде между възглавницата и завивките, тогава, когато виждах само очите и истинския цвят на кожата ù. Истинската жена, сгушена в реалността на сънищата си, страхуваща се от утрото на самотата. Така и не разбра къде ме изгуби, някъде през онова лято, когато една вълна разми от пясъка скъсаната
 огърлица на нашата псевдо любов. Събудих се една сутрин и видях стотици лица, намазани с грим, видях ластичето на маските им, което минаваше зад ушите им. Пак се оглеждах за нея, онази току-що събудила се, без грим и без високи изисквания към кафето и салатата „Цезар”. Аз предлагах само циганска баница с шарена сол и зехтин вместо олио от модерните, която нямаше да отива на Lifestyle-a ù. Опитвах се да надничам зад дебелия слой грим и скъпи очила, опитвах се и да не се разочаровам от погледа през скъпите стъкла на новата кола,  с която искаше да ме вземеш. Пък аз не спирах да карам към жената без грим и старото ми „Клио” се превърна в машината на времето, с която пак се връщах назад, за да видя къде съм сгрешил и защо съм те пропуснал. Знам, че вече може би е късно да гледам този филм, на който ти отдавна знаеш всички реплики и вече си на „Сексът и градът”, но, сигурен съм, пазиш си и моя Маркес, холерата е още в нас. Не мога да заспя без книгата за утрото, която почва как се будиш леко рошава и сладка като ябълка на клечка от пътуващия панаир на суетата. Безброй жени, които не оставят даже бегъл спомен, безброй, а всъщност нищо, което можеш да докоснеш. Играх на пясъка пред блока с циганчето, нарамило камара от кашони на надеждата, играх и беше истинско хлапето с протритите ръкави от реалността, но истинската, не онази зад измитите стъкла на твоя дом, в който искаше да се събудя до теб. Поиска да ме купиш за един оргазъм и даже не разбра, че няма грам фантазия у теб, преструвайки се на ранената кошута, поиска мен, а аз те виждах празна като изхабена мечта.,Попита ме какво не бе наред, нима очакваше да те целуна, както бих целунал нея в първото ни утро? Не успя да докоснеш нищо от мен, макар че цяла вечер ме прегръщаше. Докосва се само онова, което не се вижда, видяхме всичко! И аз си тръгнах, нарамил чантата със камъни, събирах ги, когато ме замерваха по пътя на моята истина за живота, минавах покрай тях - жени с камъни, замерваха ме, искаха да счупят стъклата на твоята стая и кучета насъскваха към черната ти котка, която беше им пресякла всички пътища към мен.