Интервю на Стойка Божкова с известната журналистка Валерия Велева

С най-голямо удоволствие днес искам да ви представя една личност, която мнозина у нас причисляват към най-добрите журналисти и най-точните анализатори на обществено-политическите процеси в България. Тя е жената, която един ден не е оставила без работа. Преди да се докаже в журналистическата професия е работила като телеграф в пощенска станция. Работила е също като машинописка, секретарка, собственичка на моден бутик. Малцина знаят, че тя сама е ушила абитуриентската си рокля само за два дни, но истинската ù стихия е в кулинарията. Тя е любимата ни Валерия Велева, която на 02.01.2017 г. ще отпразнува поредния си рожден ден с приготвените от нея вкусни ястия, сладки и баници, които са неин запазен специалитет.

Трудно е да се взема интервю от такъв доказал се журналист като вас, но понякога предизвикваме самите себе си. Искам първо да ви благодаря, че се съгласихте на този разговор, който, надявам се, ще бъде интересен, не само на мен, но и нашите читатели, а и ще опознаем по-отблизо любимата на много хора медийна личност Валерия Велева.

Госпожо Велева, по принцип вие задавате въпросите, а сега ще трябва да отговаряте. Как се чувствате от другата страна?

Аз не обичам много да говоря за себе си и давам много рядко интервюта, защото смятам, че мисията на един журналист е да пита, да търси отговори на въпроси, които засягат обществото, а не да фокусира вниманието върху себе си. Но Вие сте толкова настоятелна, че не можах да не приема поканата Ви. Признавам си, че и Вашата читателска аудитория ме провокира. И използвам повода да честитя на всички Рождество Христово! Нека Бог ни дари със Светлината си и да ни напътства в мислите ни към добри дела.

Нека първо ни разкажете нещо за вашето детство, от смирените деца ли бяхте, или от малка се борихте и отстоявахте правата си?

Израснах в семейство на родители, които много се обичаха, за съжаление вече не са между живите и които много изискваха от децата си. Ние сме две сестри, аз съм по-голяма с две години. Бяхме строго възпитавани. Баща ни беше инженер строител, а майка ни – съдия. Тя формира в нас респект към истината, спазване на морала, съчувствие към по-слабите от нас, на които трябва да се притечем на помощ, ако можем. Не сме били смирени деца, но уважавахме думата на родителите си. Например – имахме „вечерен час” на прибиране от забави, в къщи със сестра ми се редувахме коя ще чисти и подрежда къщата, а майка ни слагаше оценки. В училище винаги искахме да сме най-добрите, да имаме отлични оценки. Много се стараехме при подготовката на уроците. Баща ни не приемаше, ако донесем бележка 5, или 6-. А четворката в бележника беше повод едва ли не за семейна „минитрагедия”. Сестра ми завърши като пълна отличничка гимназията, аз имах петица по математика. Точните науки ми куцаха.

Разкажете ни една случка от вашия детски свят, която никога няма да забравите?

Нямам добър слух, пея фалшиво и за ужас едва ли не на целия клас учителката по пеене ми сложи двойка, и то в седми клас, от чийто оценки се формира балът за кандидатстване в гимназия. Тогава всички мои съученици се втурнаха да ми помагат в едно упражнение по пеене, което трябваше правилно да изтактувам и да молят учителката да бъде снизходителна към мен по време на изпита. Когато се сетя сега за този момент, хем се смея, хем ми става мило за отношението на съучениците ми, но тогава за мен този изпит по пеене беше най-големият ми кошмар. Оттогава много искам да пея, но знам, че всичките ми опити са трагични за слушателите ми. Като някакъв „жест” на съдбата приемам един невероятен факт. С голямата Лили Иванова от 30 години поддържаме прекрасни отношения. Правила съм много интервюта с нея, боготворя я като певец и професионалист. Тя знае, че моята любима песен в нейния репертоар е „Щурче” на композитора Найден Андрееев. На едни неин бутиков концерт преди година, пред отбрана публика от не повече от 100 души, аз седях на първия ред на две крачки от нея. Когато Лили завърши концерта си със „Щурче”, както обикновено го прави, аз запях на стола си. Тя ме видя, дойде при мен, подаде ми микрофона си и заедно с нея изпяхме песента. Беше уникално вълнуващо за мен като изживяване – аз „оперираната” от слух да пея заедно с Лили Иванова! Имам и страхотна снимка от този миг, защото това Лили с никого не го е правила.

Какво сте запомнили от вашата любима баба, която се е грижила за вас?

Баба ми Велика, на която съм кръстена и която ме е отгледала до седем-годишна възраст беше истинска, корава българка, потомка на поборници от Априлското въстание. Нейният пра-дядо е бил съратник на Васил Левски в организирането на Новоселското въстание, потушено с невероятни жестокости и кръв. Този мой пра-пра-дядо е бил заточен на остров Крит, откъдето по-късно избягва и се завръща в България след Освобождението. Баба ми разказваше за тези събития, аз ги слушах от дете като приказки, после, като пораснах се зачетох в историята и проследих в детайли драматичните обстоятелства. Баба Велика беше великолепна домакиня, готвеше страшно вкусно, на всеки Великден месеше по 10-15 кг козунаци, червеше по стотина яйца, които раздаваше. От нея съм се научила на домакинство, готварство, на подредба на дом, на отношение към съпруг, към деца и т.н Тя работеше селска работа на „къра” до 78-годишната си възраст, когато почина почти на нивата.

Спомняте ли си момента, когато взехте решение да се занимавате с журналистика и какви ви бяха мотивите тогава?

Баща ми искаше да стана детска лекарка, майка ми – адвокат. Аз не харесвах нито едната професия, нито другата. За лекар – не мога да гледам кръв и страдание, за адвокат – прекалено пряма съм. Исках да се занимавам с литература. Баща ми насила ме накара да кандидатствам медицина, но аз пък „целенасочено” се провалих като умишлено не се подготвих за изпита по биология. Моят „бунт” ме размина с медицината за огромно огорчение на баща ми. Но следващата година записах литература и философия и започнах работа в БНТ, което е в далечната 1974 година. Журналистиката ме намери сама. Но пък аз ù се отдадох с пълна сила. И не съжалявам.

Вашата кариера стартира още от времето на соца в БНТ, после бяхте освободена от Асен Агов. Как ви се отрази това ваше освобождение?

В БНТ работих до 1992 година. Бяха много силни години, в които професионализмът беше изведен на пиедестал. Аз съм се учила на журналистика от Тома Томов и Дмитрий Иванов, от Иван Славков и Хачо Бояджиев, от Младен Младенов, от Бригита Чолакова. Уволнението ми от БНТ дойде през май-юни 1992-ра с идването на СДС на власт. Тогава „синият” Асен Агов изхвърли заедно с мен още близо 900 души от телевизията по чисто идейни, политически причини. Беше много тежко, защото в онези години на силна конфронтация такъв драстичен акт имаше сериозни последици. Същата година се запознах с Тошо Тошев, който веднага ме привлече към екипа на в. „Труд”, чийто възход започваше с утвърждаването на Тошев като негов главен редактор. Останах в „Труд” до 2011 година – това бяха най-хубавите години в работата ми като журналист. Бяхме станали институция, с която политиците се съобразяваха. Диктувахме събития, влияехме върху процеси от развитието на страната. За съжаление през 2011 „Труд” попадна в ръцете на собственици, които искаха чрез вестника да прокарват своите корпоративни интереси и с това започна низходящата тенденция в развитието на тази медия.

Докато сте работили в телевизии някой опитвал ли се е да ви цензурира?

Аз работих в телевизията в годините на тоталитаризма, когато цензурата беше част от политиката. В БНТ имаше списъци на хора, което не можеха да бъдат канени за участие, защото са изразили мнение срещу партията или нейния пръв ръководител. Това бяха годините, в които се наказваше за виц, в които партията-държава беше въвела правила, задължителни за всички. Телевизията от времето на Славков беше телевизията на Живков, на идеологията на комунизма с всичките обществени атрибути.

Кое ви предизвиква да вземате интервю от даден политик или обществена личност, и въпросите, които задавате предварително ли ги подготвяте?

Развитието ми като журналист, публицист и анализатор стана, след като започнах работа в „Труд” и продължи в годините на целия преход. Всъщност през моите интервюта премина целия преход – интервюирала съм всички президенти, премиери, председатели на Народното събрание, лидери на политически сили от Тодор Живков до днес, бизнесмени, писатели, актьори, военни, – вероятно са над 5000. Най-силните от тях събрах в книгите “Мъже на власт”, “Изповеди по пантофи” и “Рани от власт”. Аз съм единственият български журналист, който има „пълен набор” от разговори с политиците от зората на 1989-та до наши дни. Познавам целия политически и интелектуален елит на нацията и процесите, които формираха поведението им през тези драматични за страната ни години.

Нашите политици узряха ли вече за неудобни въпроси?

Никога не съм се притеснявала да задавам неудобни въпроси. Напротив, може би с неудобните си въпроси към Петър Младенов, Луканов, Виденов, Костов, Сакскобургготски, Станишев, Борисов наложих някаква мярка в журналистиката – да се търси истината докрай и да не страхуваме да задаваме неудобни въпроси.

Злите езици ви свързват с доста известни мъже, това създава ли ви напрежение, или не обръщате внимание на подобни писания?

Не знам какво точно влагате във въпроса си. „Свързването” ми с различни известни мъже е било на професионална почва. Когато една жена е непрекъснато в компанията на известните и силни, заради общественото си положение мъже, това винаги предизвиква слухове догадки или дори злостни коментари. Отначало се ядосвах, опитвах се да опровергавам, да доказвам истината… После разбрах, че това е безсмислено. Сега не обръщам внимание. Кой каквото иска да пише, аз и хората, които ме уважат, знаят кое е вярно и кое не е. Живеем във века на дезинформацията и няма как да не станем нейни жертви. Дори и от най-големите скандали, които са били фабрикувани на мой гръб, съм излизала по-силна и по-уверена в себе си. Това е цената, която плащаш, когато си на върха.

Артистът, певецът, художникът, освен всичко друго, трябва да притежават и талант. Какъв талант трябва да притежава добрия журналист?

Няколко са принципите, които съм се опитвала да следвам – бъди силен със силните на деня и не се поддавай на внушенията им. Бъди точен в новината и коректен в анализа. Бъди лоялен към читателите си. Тяхната оценка е най-важната. Журналистиката е смела професия. Не случайно толкова колеги намират смъртта си на мястото на събитията – последните примери са от катастрофата на руския военен Ту-154, на чийто борд имаше и журналисти. За журналистиката няма работно време, няма почивен ден. Журналистиката винаги търси отговор на въпроса „Защо” – това е входът към разгадаването на тайните и процесите в живота ни. Журналистиката отнема мигове от личния живот, но дава невероятно самочувствие при добре свършена работа. Журналистиката е и една непрекъсната битка – с Лошото, което е навсякъде около нас. За мен журналистиката е като наркотик – ако е станала твоя същност, не може да се откажеш.

Може ли дадена медия дълго време да просъществува като самостоятелна или неминуемо тя рано или късно ще бъде принудена или тя сама ще пожелае да бъде в услуга на дадена политика?

Това е много съществен въпрос, който изисква обстоен отговор. Първо, журналистиката не може да живее сама за себе си. Второ, журналистиката има такава огромна сила и мощ, че стремежът за нейното овладяване е бил изначален. Не случайно се казва – че вестникът убива. Днес огромна част от големите медии по света са подвластни на политика, която следват. И от която се издържат. Изборите в САЩ го доказаха за пореден път. Истинската журналистика трябва да намери златното сечение между истината, лоялността и верността към читателите.

Как се поддържа авторитет на една медия и каква е разликата между журналистиката и PR агенциите?

Авторитетът на една медия идва от имената, които работят в нея, от спазването на принципите за истина, морал и професионализъм. Журналистиката се опитва да открива и да показва недъзите, а пиарите – да ги скриват.

Според вас, какво е нивото на журналистиката в сегашните времена?

Днес журналистите са подложени на силна критика – че са посредници на чужди убеждения, че зависят от силните на деня, че си налагат автоцензура, било то от страх или заради облаги. Някои даже казват – журналистиката умря или няма да я бъде. Както във всеки сектор от живота ни и журналистиката търпи развитие и все по-трудно се доказва като „четвъртата власт”, а много колеги стават подвластни на цинизма спрямо собствения мироглед. Жълтите вестници сриват реномето на истинската журналистика. Съобразяването с дадена политическа линия убива доверието в истинността. Журналистиката е коректив, мисия, творчество, опит, знания, битка, човеколюбие, тя не може да е задкулисна, лицемерна, ограничаваща. Журналистиката е сила и емоция, която трябва да стигне до сърцето на публиката.

Освен като добър журналист, вие се явявате и като един много добър политически анализатор, и няма да пропусна момента да ви попитам, как виждате политическата обстановка в сегашната ни действителност?

Светът е на прага на големи изпитания, бих казала – пред революционен взрив. Изборът на Тръмп в САЩ е нечуван акт на промяна, Близкият Изток е в развалини, държави изчезват от картата на света, Европа е в невъзможност да се справи с опазването на живота на нейните граждани, мюсюлманството настъпва агресивно в християнска Европа, над всички това е надвиснал Тероризмът в най-зловещите му измерения. Политическите елити не са готови за тези предизвикателства. Народите не са доволни от живота си и от водачите, които се отдалечиха от масите. Отчуждението в човешките отношения взима драматични измерения. Човечеството започва да се развива не по правилата на майката Природа. И ще бъде наказано! България е малка брънка от този взрив, който ще разтърси живота ни. Ние развалихме държавата си в последните 27 години и не знаем как да я поправим. Предстоят избори, които ще променят ситуацията.

Според вас, идва ли краят на демокрацията и зараждането на социалните политики като се започне от британския Брекзит, победата на Тръмп, сега и при нас, разпада ли се Европейския съюз?

Това не е краят на демокрацията, това е краят на либералния модел, който изпорти демокрацията. ЕС ще претърпи промени, които няма да са благоприятни за България. Вероятно ще бъдем отделени от „богатите” държави, които ще ни отредят място на „миграционно гето”, което да спира настъплението на мигрантите към Европа. Политиците ни не успяха да отредят по-добро бъдеще за страната ни.

Коя е най-голямата грешка на управляващите, които вече почват да губят доверие от собствения си народ?

Че не се вслушват в собствения си народ, че посяват омраза и разделение, че не чертаят визия за развитието на страната и оставиха младите за избягат навън.

Кажете нещо за избора на българския народ, изненада ли ви резултата от последните избори?

Не съм изненадана от резултата на президентските избори. Той беше предизвестен. Българите наказаха самонадеяността. Това беше вид бунт срещу статуквото и фокусиране на надежда в образа на един човек, в който българите видяха символ на промяната.

Какви качества трябва да притежава българският политик, за да бъде полезен на народа си, бихте ли дали пример за успешен политик?

В последните 27 години в България няма успешни политици, за съжаление. Не може страната ни да е на последно място по бедност в ЕС и да има успешни политици! Всички, които идваха на власт и си отиваха, оставяха след себе си разочарование, негодувание и липса на перспектива. Не може повод за гордост да са 300 км. магистрали, а да не забелязваме, че два милиона българи са предпочели да се движат по чужди пътища из света! Това, което най-много липсва на българските политици, е визия за държавата и съпричастност към живота на обикновения човек.

В този бърз ритъм на живота, за какво не ви стига времето?

За театър, дори за кино.

На какво се радвате в живота и кое би ви натъжило?

Най-много се радвам на малката Валерия, тя ме кара да забравя всичко останало. Натъжава ме раздялата с хора, на които държа. Човешката мъка ме смазва.

Вярвате ли, че един ден светът ще стане едно по-добро място за живеене?

Иска ми се да вярвам. Но трезвият разум ме кара да не съм голяма оптимистка. Битката между Доброто и Злото ще вземе много жертви.

Ако сте фея, какъв свят бихте сътворили?

На дядо Коледа! Но аз не съм фея и никога няма да бъда. Затова и този свят ще остане само в приказките, които са нашата мечта за света, в които искаме да живеем.

Наближава Нова година, а непосредствено след това и вашия рожден ден, сама ли ще приготвите вкусните ястия и баници, с които се славите сред вашите приятели?

Да, на този ден в къщи ще има „нашествие” от приятели, които отсега са си поръчали сладкиши и ястия, които знаят, че са мой специалитет. Готова съм да им се раздам.

Каква е рецептата да изглеждате толкова добре и да излъчвате позитивизъм, дори и от екрана?

Не знам. Вероятно идва от стремежа ми да виждам Доброто дори там, където то може би не съществува, но аз продължавам да го търся.

С една дума, ако трябва да се опишете, то коя ще бъде тя?

Максималистка.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Ние с вас си говорихме за толкова сериозни неща, „разходихте ме по конспекта” едва ли не на целия живот. Изпращаме една драматична година с много кръв и невинни жертви, с много мъка и болка, разделихме се с велики личности… Дано това е да била цената на наказанието, с което Бог ни предупреждава. Искам Любовта да бъде повече от Омразата, искам Радостта да надвие Тъгата, искам животът ни да е непрекъснат Възход напред към Красотата. Желая на Вашите читатели Обич и Сила, Здраве и Мъдрост, за да изживеем дните си по най-прекрасния и достоен начин.

Автор: Стойка Божкова за сайта news365.eu.