"Хаджи Димитъръ"
(50х35см)
"Живъ е, той живъ е! Тамъ на Балкана,
потъналъ въ кърви, лежи и пъшка
юнакъ съ дълбока на гърди рана,
юнакъ въвъ младостъ и сила мъжка.
На една страна захвърлилъ пушка,
на друга сабля въ надве строшена;
очи темнеятъ, глава се люшка,
уста проклинатъ цяла вселена!
Лежи юнакътъ, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде въ полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тезъ тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в тазъ робска земя! Ще да загине
и тоя юнакъ... Но млъкни, сърце!
Тозъ, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеятъ
земя и небе, звяръ и природа,
и певци песни за него пеятъ...
Денемъ му сянка пази орлица
и вълкъ му кротко раната ближе;
надъ него соколъ, юнашка птица,
и тя се за братъ, за юнакъ грижи!
Настане вечеръ - месец изгрее,
звезди обсипятъ сводътъ небесенъ;
гора зашуми, вятъръ повее, -
Балканътъ пее хайдушка песенъ!
И самодиви въ бяла премена,
чудни, прекрасни, песенъ поемнатъ, -
тихо нагазятъ трева зелена
и при юнакътъ дойдатъ, та седнатъ.
Една му съ билки раната върже,
друга го пръсне съ вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пъкъ ми земи душата, -
аз искамъ, сестро, тукъ да загина!"
И плеснатъ съ ръце, па са прегърнатъ,
и съ песни хвръкнатъ те въ небесата, -
летятъ и пеятъ, дорде осъмнатъ,
и търсятъ духътъ на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакътъ лежи, кръвта му тече, -
вълкътъ му ближе лютата рана,
и слънцето пакъ пече ли - пече!"
Христо Ботевъ
(25 декември 1847 г. - 20 май 1876 г., старъ стилъ)
(6 януари 1848 г. - 1 юни 1876 г., нов стил)
I публикация - в-к "Независимостъ", бр. 47, 11 юли 1873 г.
II редакция - "Песни и стихотворения", 1875 г.